Докога общини, родени в грях?!

Това, което сега пиша, е много пъти замисляно и все отлагано, в очакване на по-подходящо и актуално време. Днес обаче след като се срещнах с различни измерения на снежната пътна реалност в района на града и околностите, а също така – за по-голяма достоверност, прочетох новините по въпроса – накрая се реших.

Уважаеми дами и господа, пловдивчани и жители на околните селища! Като отделни личности, всеки от Вас има различна представа за местна власт, обхват, традиции и възможности, но със сигурност всеки иска, когато завали сняг, пътищата да бъдат чисти и изобщо – местната власт да си върши работата. Най-накрая натрупа истински, хубав, дебел сняг – живителен за хора и насаждения – т. е. в крайна степен пак за хора. От сутринта излязох да чистя, рина и почувствам студа и влагата – донякъде неприятни, но от друга страна толкова редки и в тази връзка значими. Освен на околното пространство, което като обитатели имаме задължение да чистим – казвам го нарочно, тъй като мнозинството от хората хабер си нямат да го правят, но иначе са много щедри на недоволство и приказки на едро, трябваше да обърна внимание и на личния си автомобил. Очакваше ме трансобщински воаяж до твърде отдалеченото, както се оказа, село Марково, област Пловдивска.

Шофирайки по градските основни артерии, със задоволство констатирах, че те бяха почистени добре – много от тях до асфалт – очевидно с разпръскването на смески, които стапят снега. Това обаче беше до (както много обичам да казвам – видях го в някакъв форум) околомръсното. Отвъд него сякаш преминах граница равнозначна на тази на северния полярен кръг. Асфалтът изчезна като с магическа пръчка и оттам продължих да карам върху сняг и нерядко – лед. Карах нагоре, но съм убеден, че в момента ако някой от Марково реши да се качи на ски и се засили по пътя, ще стигне в най лошия случай до Остромила или някое друго място, където оголеният пловдивски асфалт би възпрял неговия шеметен устрем. На връщане реших да мина през с. Първенец, до голяма степен инспириран от факта, че за мое голямо учудване се разминах със снегорин, след който обаче почти нямаше разлика в пътната обстановка освен, че платното ставаше малко по-широко, но заснежената и заледена настилка не се промени. Очевидно от машината не излизаше нищо, което да топи снега и леда и затова пред угрозата да карам няколко километра след такова голямо и бавно, но за сметка на това обемно превозно средство, избрах да обиколя от друга страна. И в тази посока се сблъсках с граничността на това, което се случва от едната и другата страна на околомръсното. Държа да кажа, че близостта на планината не е извинение. По моя преценка в Пловдив снегът дори е по-дълбок. Да не говорим и че не е нещо особено. За хората живеещи традиционно тук – може би да. Но като се има предвид, че все повече обитатели на Древния град доскоро са живели във високите части на Родопите, а и във все по-голямо количество навлизат в употреба глезотии за пътно придвижване като зимни гуми и високопроходими автомобили – никак не може да се каже, че положението е катастрофално.

Всичко това ми даде повод да се замисля за нещо, което както споменах в началото, отдавна имам предвид – а именно престъпното затваряне на Пловдив в рамките на уличните му и застроени граници. Към момента Община Пловдив няма административен контрол върху околовръстното (този път ще използвам коректната форма) на града, върху вододайната зона, върху курортната, върху летището, което се казва как? Пловдив!

Древният и вечен град, културната столица на Европа за 2019 година и на България ever, вече повече от три десетилетия е жертва на пъклен заговор. Голямата пловдивска община е закрита през ноември 1987 г. и на нейно място се появяват общините Марица и Родопи. А трябва да се има предвид, че преди този акт на разделение Пловдив винаги е притежавал административен контрол в едни или други измерения над северната родопска яка и пловдивската община е инвестирала средства на данъкоплатците си по тези места още от Освобождението. Предприетата административна реформа, орязваща границите на Древния град, е във връзка с така наречената Юлска концепция, която – по-възрастните хора помнят – е отчаян опит на комунистическата власт да укрепи пропадането си в икономическо и политическо отношение. Както е известно, това не се случи. Две години по-късно започнаха демократичните промени и преходът. Много неща се промениха. Във външнополитическата си ориентация България премина от Изтока към Запада; от тоталитарните към демократичните страни, придобихме редица въможности и привилегии като граждани на ЕС за пътуване, бизнес, образование и пр. Комунистическите креатури – общините Родопи и Марица и техните разроения обаче останаха да съществуват и да ограничават развитието на хилядолетния Пловдив, без географската близост до когото селищата им щяха да са със затихващи функции, като поне 80 процента от малките населени места в България.

Аз не съм политик, не съм и пламенен местен патриот, но като историк, познаващ миналото на града и региона във всяко едно отношение, радея за справедливост. Крайно време еда се предприеме административна реформа към разширяване на границите на Община Пловдив. Налагат го исторически, политически, икономически, демографски, културни и всякакви други реалности. Не мога да кажа какви точно трябва да бъдат техните очертания, но – първо, трябва да са по-големи от сегашните и второ, със сигурност разширението трябва да бъде насочено натам, накъдето е била и преди територията на общината, накъдето виден урбанист като германския проф. Херман Янзен, автор на градоустройствен план на Пловдив през Втората световна война, по разбираеми причини не влязъл в действие, насочва своя взор – към планината. Далеч от обработваемите земи и по-близо до природата, зеленината, водата и чистия въздух.

Крайно време е нещата да си дойдат на мястото. Селища и територии, които се облагодетелстват от Пловдив да принадлежат към Пловдив – всичко останало е носенс. Историческата проекция на нещата има и втори план. Когато съществуваше голямата пловдивска община, включваща 4 града и 50 села, тя беше стопански фактор, който позволи през 80-те години във време на все по-задълбочаваща се икономическа и политическа криза Пловдив да бъде преобразен в инфраструктурно отношение. При всички положения тогава съществуваше значителен паритет между Пловдив и София, който сега е немислим. Управляващата комунистическа върхушка обаче взе нещата в свои ръце и осакати общинските граници на Пловдив с оправданието, че общините трябва да се превърнат в самоуправляващи се общности, а тяхното население – в стопанин на съответната територия, за да може де се облекчи държавния бюджет. Това на практика беше факт за пловдивската селищна система, но в столицата не одобряваха, че в провинцията се задържат и харчат милиарди и нещата бяха радикално променени в пловдивски ущърб. Много интересно обаче защо по тази логика не се създадоха общини Искър и Витоша, а столичната община, за която има специален закон, продължи да съществува?

Както пише в Именника на българските владетели – тожде и доселѣ (същото и досега). Време е за реформа! Пак ще кажа и с това ще свърша – както пише дядо Петко Славейков.

За автора

Вашият коментар