Е в Космоса ли ще се спасим от нас си?

Новото нормално е в разгара си. Всички сме си лепнали етикети, разделили сме се и се чакаме взаимно да си се озъбим. Всичко ни дразни, всичко ни обижда, всичко ни засяга и за всичко имаме упорито мнение. Психологическите флатулации и разстройства нито ги крием, нито търсим или признаваме нуждата от помощ. Всичко е напрягащо, всички сме напрягащи. 

В общи линии и с малко изключения такава ни е ситуацията. Ако не вярвате, кажете си мнението за или против зарята на Нова година или хвърлянето за кръста на Богоявление. Или това, което предстои да си честитим след месец – Св. Трифон Зарезан или Св. Валентин? 

Няма правилен отговор вече на никой въпрос. Или ще ядосаме някого. Или ще се ядосаме на някого. 

И взе да става досадно.

Иде ли ви често да вземете едно манарче и да хванете гората? Да си сковете набързо една горска колибка от дървета, клонки и съчки, в която да се изолирате от този сбъркан свят? Да? 

Е, защо тогава четете този текст в глобалната мрежа? Защото мисълта за отшелничество е само мимолетна. Засега.

Кога спирате мисълта си за това? Като започнете да умувате дали да минете с две раници през някой супермаркет за запаси, които да ви дадат козметичен и хранителен комфорт? Или като се сетите, че ще ви е студено, мокро и страшно? Или че сръчността ви най-вероятно ще доведе до това да се раните с брадвичката смъртоностно, дялкайки едва втората клечка?

Няма значение. Истината е, че изключително малък процент от хората имат познанията, волята и уменията, за да оцелеят повече време сами в природата. И да не искат да се върнат към цивилизацията след първата нощ, прекарана в чудене “откъде идва този звук и яде ли се това, което го издава, или ще ме изяде?”

Колкото и да ни е трудно понякога да го признаем пред самите себе си, имаме нужда един от друг. И дори да не се понасяме, да се дразним, все пак заедно правим живота си по-лесен. И ако не по-лесен, то по-поносим. И ако не по-поносим, то поне по-възможен.

Непознатият с абсурдно неграмотен коментар на медицинска тема онлайн, е закарал хляба сутринта от пекарната до магазина. Жената, която говори шумно по телефона в градския транспорт, е медицинската сестра. Съседът, осмърдял входа с киселото си зеле, е инженер, работил за създаването на комуникационната инфраструктура, която позволява да се гледаме с роднини в другия край на света. 

Всеки от нас е крив някому някак си. Но няма нужда да слизаме на оружие от колата всеки път, когато някой ни ви отнеме предимство. Няма нужда да се избиваме със и заради заря. Няма нужда да настръхваме на апокалипсис всеки път, когато някой каже или направи нещо, което не е ОК.

Защото често сами си създаваме омагьосания кръг на вечно напрежение, изнервеност и скъсяване на фитила на търпението ни. И затуй, като идем някъде на Запад, дето е по-уредено (ако е останало такова изобщо вече) и се прераждаме. Я гледай как хората си стоят отдясно на ескалатора, никой не плюе и кучетата им сами си чистят след себе си.

Трябва да се опитаме да мелим заедно и да спрем да си настръхваме. Иначе ще се избием. Или ще хванем гората.

Или пък ще хванем Космоса. Ей го къде е, Мат Деймън вече отгледа самоковски картофи на Марс. Скоро ще може да се ходи да се живее някъде там.

Изстреляният на Коледа телескоп Джеймс Уеб ще ни зарадва с първи изображения чак след около 3-4 месеца. Навярно ще са замъглени и нищо няма да видим, докато го донастроят. Но първите читави ще може да си ги сложим в сайтовете за имотни обяви.

“Тихо, същевременно комуникативно място. Астероид HJK-089182 в звездна система, близка до Сириус. С ТЕЦ. 270 милиарда долара с транспорт дотам”. И ще ударим по една ипотека, за да се дистанцираме малко.

И като стигнем там да се усамотим в дълбокия Космос, далеч от всички отрови на съвременната ни цивилизация, пак ще ни трябва някой да ни върже интернета и да ни достави пица.

Вашият коментар