Любослав Неделчев: „Крава“ надсмива организациите, които се хранят от проблемите на индивида

Дойде ред и за премиерата за Пловдив на представлението „Крава“ по текст на журналиста Мартин Карбовски. Няколко часа преди това с цел да усетим историята ни въвлича именно режисьорът на спектакъла Любослав Неделчев. Всички са добре дошли тази вечер в Дом на Културата “Борис Христов” от 19:00 часа, билети има.

Каква е разликата да работиш с текст, който е по истински случай в сравнение с литературна фантазия?

Основната разлика се усеща при работата с актьорите. Когато е литературна фантазия, всеки актьор изгражда една поетична реалност, която взаимодейства с тази на другите актьори. В този случай материята идва от новинарския поток и от там се обновява и трудността е да извадим поетичната реалност от онази битовата, която от микрофона на репортера звучи равно, без значение дали си станал световен шампион по математика или ти е паднала мазилка по умната глава.

Как се усеща динамиката в това да си режисьор и актьор в представлението?

В театъра сме свикнали да изпълняваме по няколко роли на веднъж, но право да си кажа, ако по време на репетиции няма някой, който да гледа и на който да му имаш доверие, изпълнението на тези две роли в спектакъла може да се окаже доста шизофренична дейност. Формата и концентрацията обаче се поддържат добре и всички усилия се отблагодаряват, когато накрая започне спектакъла и всички забравяме, че съм режисьор.

Честно да си кажа много ми харесва фактът, че е невъзможно да гледам представлението. Така никога няма да ми се наложи да нервнича на плюшената седалка и да следя дали всичко се случва по план, вместо това преди началото загрявам на сцената наравно с колегите и се забавлявам заедно с тях до финала.

Казват, че пловдивската публика е най-критична, по-притеснително ли е да се играе пред нея?

Според мен пловдивската публика е просто по-взискателна, тъй като града е домакин на много прекрасни събития и зрителя има с какво да сравнява. Не знам дали има по-критична публика от тази на театралната гилдия, но смятам, че по-болезнено е мълчанието и апатията на празната зала. Ето това е най-болезнената критика – липсата на публика.

Всеки артист би дал всичко да бъде освиркан на пълна зала в днешно време. Затова очаквам с нетърпение активността на зрителите след края на спектакъла, когато ще могат да си изкажат мнението и да разговарят и с автора Мартин Карбовски.

Когато се надсмиваш над съвременния профил на натрапчивия човек, на когото ценностната система не ти допата, трудно ли се скрива неприязънта сред смеха?

Всъщност е точно обратното, накрая се чувства само емпатия. Най-просто казано, комедията е когато някой се смее на провалите на някой друг. Една голяма трагедия поставена в нелеп контекст – ето това е нашата пиеса. Тя обаче не се надсмива над нечии ценностни системи, а над корпоративното фабрикуване и маркетиране на такива.

Не се надсмиваме над индивидуалните характеристики на човека като произход пол, вяра, професия и пр. , а по-скоро над организациите, които се хранят от проблемите на индивида, но така и не успяват да го решат.
Изграждайки персонажите си ние се опитваме да си обясним как са деградирали, какви са им недостатъците или с две думи от какво плачат и на какво се смеят, затова ги разбираме. Може би единствено така ще успеем да се излекуваме от това, което не харесваме и да го променим. Когато му се посмеем, разберем и го обикнем.

От премиерата до днес попромени ли се играта на представлението?

Определено доста неща се промениха от премиерата до сега. Имаме двама нови актьора в екипа : Михаил Михайлов, който играе ролята на Сърбина и Тодор Кирилов, който се справя страхотно като БГЛТ. Според мен театъра има доста общи неща с хляба, виното и сиренето.

Необходим е добър квас, време за втасване, а при най-големите деликатеси и зреене. Както божолето така и премиерата си имат свой собствен чар, но определено след третото представление , аромата и вкуса става по-солидни и изящни.

Защо ни се плаче, когато си помислим за българското село, защо го изолираме от нашето изкуство?

Защото вече масово не живеем по селата, обезлюдени са и гледката си е тъжна. Селото го няма вече в света ни, съответно и в сетивата, остана само някой друг ярък детски спомен. Затова и влиза в изкуството. Като онова място от детството, където всички бяхме щастливи за малко.

Смятам, че точно затова и стремежа и интереса на младите към селото се връща. Въпреки,че масово се възприема по-скоро като връзка с природата да си на селото отново става модерно. Сега богатите са с коне, а бедните с коли в града.

Какви образи се срещат в представлението и сблъсквайки се те на едно място възможен ли положителен край?

Положителния край е винаги въпрос на гледна точка, а отвъд положителното и отрицателното е абсурдното, по-скоро краят е такъв. Толкова абсурден, че звучи дори възможно. Същата е ситуацията и с персонажите.
При кмета на едно кюстендилско село, търсейки избягала крава на едно място се събират Инфлуенсърка, Сириец роден в Германия, защитаващ правата на кравите бежанци, Евродеец защитаващ правата на Кравите ЛГБТ, и Ром защитаващ правата на Ромските крави.

Все неудобни теми, но се получава много интересно, когато се сблъскат на едно място. Това е интересното в театъра, който може да си позволи подобна на лаборатория, да смеси пропити от реалността разнородни материи, конфликти и гледни точки и да се изненадваме всеки път от крайния резултат.

Как се случи да режисираш „Крава“?

Доста случайно. Бях си харесал едни текстове на Карбовски от списание “Егоист”, които ми се струваха подходящи за камерен спектакъл, но след като му ги предложих, разбрах ,че той вече имаше почти готова пиеса. Така започна всичко. Ще се радвам да поканя всички читатели в Дом на Културата “Борис Христов” днес от 19:00 да потърсим нашата изгубена Крава.

Вашият коментар