Забележка: Текстът е писан преди събарянето на Тютюневия склад на ул. „Одрин“ 6 или 8. За него се изговори много, а тук, в шеговит тон ще кажем, че актът по събарянето му няма нищо общо с архитектурата. С два реда "самореклама" и напомняне, че това не е първият паднал Тютюнев склад, вероятно няма да е и последният, продължаваме към следващите, малко по-различни теми:
Февруари 2014, пак последния абзац
За коя сграда се сещаме, като си помислим за Париж? А Ню Йорк? Или Будапеща? Май не ми се получи, но исках да кажете „за железопътните им гари“. Е, всеки от тези градове си има друг архитектурен символ, но и всеки от тях може да се похвали със страхотна железопътна гара. В тези големи градове, в които железопътният транспорт е изключително важен в края на 19 век, когато и инженерите постигат големи успехи със стъкло и желязо, се постига интересна симбиоза за да се стигне до тези страхотни сгради.
В последните седмици една от най-коментираните архитектурни новини по света е откриването на новия терминал в Долен Манхатън в Ню Йорк. Пиша тези неща в пловдивски архитектурен обзор, защото и тук имаме връзка между нашата железопътна гара – красива сграда от преди малко повече от 100 години – и ми се иска да сравним какво е отношението към нея на съвремието.
Иначе, мартенският архитектурен обзор пак ще засегне фонтаните и отношението ни към средата около реката, отново отношението към градското изкуство и за пореден път – сградите-паметници на културата.
Символ на града ли са гарите?
Железопътните гари – а с тях и автогарите или летищата – са интересни обекти за проектиране. Говорейки за туризъм, гарите са едно от местата, през които минават почти всички гости на града ви. Та, нека се съгласим, че е важно как изглежда една гара.
Интересен парадокс при тях е, че повечето хора се впечатляват от интериора и от функционалността на сградата много повече от нейния екстериор (сиреч, как изглежда отвънка). Отвън обикновено виждаме сградата чак, когато си отиваме вкъщи, и вече сме се нагледали на туристическите забележителности в място Х.
Да, ама въпреки това гарите – тук някъде ще добавим и метростанциите, защото България не е само Пловдив – се правят да са хубави и отвън. Именно такава (има си и поддръжници, и врагове) е новата гара в Долен Манхатън от световноизвестния и изключително скъп архитект Сантяго Калатрава.
снимка: www.architectmagazine.com
Сега, какво общо има всичко това с Пловдив, ще кажете, и с право. Гарата на Калатрава е далеч от нашите бюджети – струва 4 млрд долара (аха, няма грешка), а това, че критиците от Ванити Феър и Таймс не могат да се разберат май няма нищо общо с пловдивските тротоари и табелите по спирките, за които авторът така обича да пише?
Еми разликата е, че хората там си говорят, дискутират, спорят, архитектът се защитава аргументирано или пък показва среден пръст (това е Франк Гери, друг е). Едни говорят за функционалност на сградата, други за това как не могат да намерят „скрития смисъл“ в нея. Да сте чули някой, архитектурвал в пловдивска среда, да коментира за смисъла зад вида на пейките в Цар Симеоновата градина, за шарката по плочките на Главната, за цвета на фонтаните на колелото на Панаира? Може да съм пропуснал, затова проверих и ще цитирам как се говори за предстоящите ремонти по впечатляващо наречените „Интегрирани планове за градско възстановяване и развитие“ около пловдивската Централна гара, която освен, че е защитена от Закона за културното наследство (което не интересува главния архитект на Пловдив Румен Русев, но поне вас се надявам да ви трогне), е и всеобщо призната за „яка“:
„Предвиждаме цялостна реконструкция, която да превърне предгаровия площад в привлекателно градско място с достъпна среда за хората в неравностойно положение (1), посочи заместник-кметът инж. Димитър Кацарски…В момента се ремонтира частта от предгаровия площад, която е включена в концесията за Централа жп гара на "Карат-С" (2), а община Пловдив предвижда да реновира останалата част, която е нейна собственост (3). Така предгаровото пространство, както и подлезите под бул. "Хр. Ботев" и под жп линиите, ще придобият напълно нов облик“. (от сайта gradat.bg)
Превеждам на човешки език:
1. Ще сложим рампи за инвалиди
3. Ще сменим тротоарните плочки. Ще сложим пейки от Баумакс (а, ако сме много оригинални – нещо от Икеа)
Никакво отношение нито към това кой ще го прави, как ще го прави, ще има ли конкурси, обществени обсъждания и прочее досадни неща. Няма дори и намек, че се работи около една от най-красивите пловдивски сгради и мисъл, че тази работа трябва да е внимателно свършена.
По-наблюдателните от вас забелязаха, че изпуснах т. 2 – където се говори за ремонта, който се извършва в момента. Той се състои в поставянето на това:
Високи, закриващи сградата, грозни и никому ненужни навеси. Които не скриват хората нито от дъжд, сняг или слънце, скриват само гарата от това да я виждаш.
Налага ли се да се коментира, че голяма сграда се нуждае и от голямо пространство пред нея, за да бъде естетически възприемана и хората – пловдивчани или гости – да си кажат, бре, красива е? Така де, хората ще влизат, ще си купуват билети, има стени, прозорци и таван, ама пак се връщаме към темата за столиците и провинцията и въпроса: „Що изобщо архитектите си правят труда?“
За планирания многомилионен пробив от „Васил Априлов“ под гарата, който няма да свързва нищо с никого, няма да можеш да завиеш наникъде по него, няма да направи Бетонния мост ненужен (каквато му беше основната аргументация), не е ясно къде ще излиза и който ще се строи наново върху прясно ремонтираната в момента отсечка от булеварда ще си говорим друг път.
Оградите на фонтаните на Цар Симеоновата градина
Сменихме това:
с това:
Много искам да вярвам, че това все пак е някакъв напредък. Нямам повече думи.
„За“ или „против“ кръгово и по-важното „За“ или „Против“ да имаме река
Хронологично, историята с кръговото на Водната палата се разви по следния начин: Първо се обяви, че на кръстовището на бул. „Марица-юг“ и „Цар Борис III Обединител“ ще се изгради кръгово движение. То се оказа неудобно за шофьорите и се преустрои. Там някъде се взе и някакво решение, неясно от кого, вътре да се изгради фонтан за 80 000 лв.
Днес, само няколко месеца по-късно, вече този фонтан е махнат, за да се премести другаде. Планира се колелото също да се махне – също с живот от едва няколко месеца.
Логичният и по-лесен въпрос е защо изобщо се постави фонтан за 80 000 лв., като се знаеше, че само след няколко месеца ще бъде махнат и тези пари ще бъдат хвърлени на вятъра? Защо изобщо се направи кръгово движение, след като беше ясно, че ще бъде премахнато? Твърди се, че целта е да се тества колко хора биха ползвали булевард „Марица“, но къде са данните – къде е анализът преди-след, и защо всъщност този анализ не се направи, както се прави в не-банановите държави – от експерти по анализи на трафика (аха, има такива нещо), а не от… ами, от никого? И защо фонтанът беше толкова грозен и въпреки датчиците пръскаше по колите при вятър?
По-комплексният въпрос е свързан с цялостното градско планиране, което словосъчетание е почти толкова сложно за пловдивските управници, колкото и квантовото тунелиране за мен. Т.е. за какво искаме да ни служат големите интересни непреместваеми неща в града и как трябва да подредим другите преместваеми неща така, че интересните да си останат по местата и дори да станат още по-интересни.
Да го кажа иначе: трябва ли реката да бъде парк-пространство за пешеходци, велосипедисти, кучета и както се казват тези с ролерите, тихо и спокойно за почивка (мислете си за Гребната база, ама с река и растителност по средата), или трябва да бъде загърбено от всички място, оградено от шумни булеварди (мислете си за софийското Цариградско шосе, примерно спирката на х-л Плиска).
Създаването на всякакви удобства за преминаване по бул. „Марица“ – премахване на паветата, разширяване, изграждане на подлези, за да няма кръстовища – работи за варианта „шумен булевард“.
Продупчването на публичното изкуство
(Тези правоъгълни дупки ги нямаше по едно време)
Сигурен съм, че това зарадва много хора, използвам случая да им пратя много поздрави. Да кажем, че е имало нужда да се пробиват тези дупки – ок. Без значение дали графитът е красив или не (а той е красив) – да пробиеш дупки посредата на произведение на изкуството, без да се консултираш с неговия автор, или поне да замажеш стената в един цвят, ако толкова не те кефи рисунката, не е никак готино.
Един от проблемите на българските изкуства е, че твърде често хората на произволен ресор виждат само себе си и своето изкуство. Доколкото съм наясно, изкуствата – проверих – са поне осем. Да, ама тук има само едно – своето. Останалите са по-маловажни, неинтересни и не заслужават уважение.
Изгорялата баня Орта Мезар
Едно от нещата, които винаги са били вълнуващи в Пловдив и пловдивчани е неглижираното им отношение към културно-историческото наследство. Предполагам всеки е наясно, че не може целият град да бъде музей и всичко да се пази под похлупак. Но е крайно сладко как продавачките в подлеза на Понеделник пазара, например, си подпират цветята на някаква основа от колона с римски надпис.
Също толкова сладко е как десетки години Орта Мезар – османска баня в еврейския квартал на българския град Филипополис – беше магазин за мебели. При това магазин, който беше наистина шокиращ – пространството вътре бе някакъв малък хаос, всичко беше струпано едно връз друго, а от самата сграда не можеше да видиш нищо – на практика бе някакъв смахнат склад. Хората вътре бяха мили, де, а преди да изгорят, мебелите им изглеждаха качествени.
Идейно-мисловният поток след пожара в банята течеше към това – защо не е ремонтирана, защо не се ползва по някакво по-културно предназначение или нещо такова.
Когато в медийни публикации бе обяснено, че проектът за реставрация и бъдещо използване е направен от арх. Юлий Фърков1 и арх. Илко Николов2, сметнахме, че е по-добре, че сградата в крайна сметка изгоря.
1 – онзи, с абсурдния проект за Небет тепе
2 – онзи, с абсурдния проект да надстроява с няколко етажа Показния магазин на Главната (онова изоставеното, на ъгъла до UniCredit)
…
А, да, щях да забравя.
Март е, и имаме оригинална мартенска украса
Мартенската украса 2016 е неочаквано добра. Хората ѝ се радват, децата ѝ се радват, досадните и все критични мрънкачи (като мен) също. Как така се получи?
Преди 1 година имахме Великденска украса с едни яйца и розови буквички за "Христос Воскресе", на която цяла България се подиграваше от все сърце.
Малко по-късно се появи украсата, по повод спечелването на титлата "Пловдив – Европейска столица на културата" – многоцветна шарения, без никаква връзка с логото Together (което също е шарено, но с идея, с причина), което освен, че беше грозно, беше направено и от най-евтини материали и се чупеше при първия сняг. Отново предизвикваше повече смях и подигравки.
Още малко по-късно се появи и коледната украса с дядо Коледа – Терминатор, която също предизвика основно забавни подмятания.
Що така се получи, че най-накрая имаме готина празнична украса?
Защото не я направи някой скучен служител на гигантската община.
Направиха го хора с ентусиазъм и желание за нещо красиво. Без подарени дипломи за инженери или пък главни архитекти.
Направиха го деца от дом за сираци.
Достатъчно показателно, че най-хубавата празнична украса не я направиха архитектите и всичките специалисти в гигантската, платена с нашите данъци, община. Направиха я деца, без заплати, но с ентусиазъм.
В такива моменти си личи най-ясно защо ми се иска на ръководните постове да са хора, които правят нещата с желание – не, като главният архитект Румен Русев, когато му зададат въпрос "Защо беше съборена къщата на Иван Асен, паметник на културата" и той да каже в прав текст "Не ме интересува". Защо зам.-кметът по строителството инж. Димитър Кацарски не каза нито една дума за съборения Тютюнев склад. Защо кметът инж. Иван Тотев каза – "Щом всичко е законно (дали?), нищо не мога да направя".
Трябват ни хора с ентисуазъм и желание за работа. Дори, когато става въпрос за редене на павета или украса за празниците.
За автора
