ВТОРО МЯСТО в категория проза в седмото издание на националния конкурс на младежкия медиен портал MediaCafe.BG отива при един текст, който подхваща световете ни от самото начало, от техните създатели, демиурзите. Опоетизира тяхната несъзнавана мисия на творчество във всеки аспект на живота, който сам по себе си може да бъде свят.
Разказ за световете, които никога не са съвършени, защото във всеки голям демиург, винаги има и малко човешка греховност. Разказът на Александра Александрова “Да бъде светлина” спечели престижната втора награда. Насладете му се!
Да бъде светлина!
И нищо не се случи.
Трудната задача да направиш свят. Не всеки Демиург успява от първия път. Безкрайните мигове, прекарани в подготовка и оформяне на крехките същества, които ще населяват света, му отнеха милиони години да измисли. Той смяташе да им каже, че всичко е станало за 7 дни, все пак те ще са толкова нови, че няма да разберат концепцията на времето веднага.
Беше подготвил всичко – сложните екосистеми, чудните зверове, интригуващите кътчета и скрити загадки. Всичко беше за тях, неговите любимци. Внимателно се беше съсредоточил в оформянето на всеки един. Другите Демиурзи си купуваха обитателите на едро и често попадаха на счупени или такива с изтекъл срок на годност. Той не бързаше за никъде и правеше всичко сам. Доставяше му удоволствие – мислеше си как след време ще може да покаже света си на някоя изложба и с гордост да каже – направих всичко до последната тревичка сам! Щяха да му се възхищават!
Това беше първият му истински свят. Беше се упражнявал и преди, но не и в такива мащаби. Имаше зад гърба си няколко луни, една малка планета, която без да иска настъпи една сутрин, преди да си измие очите, две-три комети – нищо сериозно. Но това! Това се очертаваше да бъде неговото най-добро творение. Беше сигурен! Извая последните същества и се приготви за откриването. Но нищо не се случи. Беше сбъркал някъде. Отне му още няколко хиляди години да разбере къде е проблемът. Беше направил съвършен свят, но не беше създал място, в което този свят да съществува.
Набързо сътвори малко звезди, няколко планети. Без това ще мине прекалено много време докато обитателите се развият достатъчно за да проверят какво има отвъд. Ще има достатъчно време да облагороди всичко до тогава.
Да бъде светлина!
И тя се завъртя.
Демиургът се облегна доволно и си наля чаша вино.
Перфектно е, помисли си той. За всички има слънце, храна, вода… Идеален свят. Но какво щеше да прави сега. Толкова се беше задълбочил в създаването на всичко, и въобще не беше помислил какво ще прави след като го завърши. Мислите му бяха прекъснати от първата молитва – "Боже, върни ми я!"
– Кого? – зачуди се Демиургът.
Трябваше да превърти назад, за да разбере контекста.
– О… – въздъхна той. Защо? Как се беше получило така? Нали им предостави всичко? Имаха в изобилие ресурси, достатъчно място за всички. Дори се стараеше да ги забавлява от време на време с различни природни феномени. Но не. Незнайно защо, това не им беше достатъчно. Къде беше сбъркал? Върна се в началото и забеляза, че не им е дал никакви напътствия. Те не знаеха какво да правят, засмя се Демиургът.
Моя грешка, помисли си той. След дълъг размисъл, прекъсван всяка секунда от нова молитва, той със свито сърце рестартира всичко. Беше си запазил едно копие за всеки случай, за да може да сравнява напредъка на творението си.
Този път беше подготвен – даде на всички по повече, спусна при тях, обясни им какво трябва да правят. Дори остави няколко книги за по-любознателните. Доволен се загледа в творението си.
Алармата го събуди след няма и хиляда години – нещо гореше, нещо потъваше, от някъде се чуваше неговото име.
– Всичко това е за мен? – ахна той. Но те дори не са ме виждали! Къде е смисълът?
Наля си кафе, но те така и не го оставиха да помисли на спокойствие. Кога успяха да станат толкова много? Защо винаги той бе виновен?
Реши да занули всичко.
Дадох им прекалено много информация, помисли си той – не са ме разбрали добре.
Този път беше много дискретен – използва прости думи, състави само няколко изречения. Сега всичко трябва да е наред, няма нищо сложно. Добави още малко слънце – имаше наблюдения, че така са по-щастливи.
Алармата го удари като гръм от ясно небе.
– Какво пак не е наред? Какво пак сте объркали?
Този път бяха стигнали по-далече. Част от първите същества бяха изчезнали, от другите пък имаше в повече – мястото не стигаше.
– Явно съм използвал некачествени материали, при другите Демиурзи не става така…
Внимателно изчисти всичко, нямаше и прашинка – толкова блестящ и красив светът му не е бил дори когато бе чисто нов. Този път реши, че ще слуша всичко. Раздаваше желания, поправяше малки грешки, насочваше ги към правилното, но пак не беше достатъчно. Всичко свършваше винаги по един и същ начин.
Той отново рестартира. И отново. И отново…
Винаги се стигаше до тук. Голяма част от съществата му лежаха счупени в кутията, а беше прекалено уморен да ги поправя ръчно всеки път, затова с всеки изминал ден краят идваше все по-бързо. Той започна да изхвърля счупените и да слага все по-малко същества в света. В един момент, бъркайки в кутията, той не намери нищо.
– Свършиха. Така ли свършва всичко в крайна сметка… Всеки път ли е така? Дали и другите Демиурзи имат същите проблеми?
След още няколко хиляди неуспешни опита изтощеният Демиург се предаде.
***
– Една универсална кутия, моля.
– Желаете ли допълнителни цветове?
– Да, но ми сложете само от четирикраките. Те се справят по-добре.
ВИДЕО от цялото награждаване в Драматичния театър може да видите ТУК:
СНИМКИ от награждаването може да видите ТУК
За автора
