За децата и кучетата

Забелязали ли сте как всички деца искат да имат куче? Даже в много случаи „бау-бау“ е една от първите думи, които казват, горе-долу по същото време като „мама“ и „тата“. Почти всяко дете иска куче, после животът ни връхлита и много от нас се отказват от тази си мечта. А защо?

Помислете какви задачи решават малките деца. „Мария има три ябълки и дава една на Иван. Колко ябълки има Мария?“. Това са задачите. На нас ни се струват елементарни и нелепи, обаче децата се стараят и ги решават. Две. Две ябълки има Мария. И няма значение какви са ябълките, защо е дала една на Иван, какво ще правят с тия ябълки, дала ли е ябълката или Иван я взел… Отговорът е „две“. Просто и ясно.

Кучетата също не мислят в сложни концепции. Ако някой ме погали и нахрани, значи е добър. Ако ме ритне, значи не е добър. Нищо, че може да е един и същи човек. Мотивацията му няма значение. Или е добър, или не е добър сега, в този момент. Просто и ясно.

Децата общуват с кучетата с прости и ясни понятия. Просто действие предизвиква също толкова проста реакция. Когато детето посочи на кучето да легне, това е всичко. Детето не мисли какво ще прави после, какво ще яде и как тая команда ще помогне в общото обучение. Кучето точно това разбира – ясна команда с ясен резултат. Затова се разбират толкова добре. И затова възрастните често удрят на камък в общуването. И с кучетата и с децата.

Това, което някога сме знаели, но сме забравили, е че щастието е тук и сега. Миналото няма значение, бъдещето не съществува. Ако тук и сега ми е добре, нищо друго няма значение. Кучетата не го забравят това. За кучето понятията „минало“ и „бъдеще“ не съществуват. Естествено имат житейски опит и го ползват, но реално всяко куче е готово във всеки момент да си промени възгледите относно всяко нещо, стига обстоятелствата да са други. Кучетата нямат вярвания, ценности или предразсъдъци. Като децата.

Децата не са недоразвити възрастни. Съвсем пълноценни хора са си и притежават мъдрост, която губим с времето. Докато растем, постепенно развиваме склонност да губим фокус и да разсъждаваме за неща, които не са част от задачата. Започваме да мислим какво следва от поведението ни, какво ще стане утре. Започваме да вярваме в житейския си опит, все едно е математика, и да ставаме все по-малко готови да приемем друга истина. А реално много често отговорът е „две“. Просто и ясно.

Не казвам, че не трябва да планираме, да премисляме, да си спомняме и да мислим за всички аспекти на всяко нещо. Напротив – това е част от човешката ни същност и нито има как, нито трябва да се опитваме да я променим. Но е хубаво да запазим способността си да разпознаваме прости и ясни неща в конкретни ситуации. Като кучетата и като нас самите, когато сме били малки деца. Защото щастието е тук и сега и е „две“.

Вашият коментар