Какво бихте казали ако в Мемориалната експозиция на връх Шипка намерят място текстилната индустрия в Габрово или търговията и производството на розово масло в Казанлък? В Плевенската панорама да се отделят няколкостотин квадратни метра закрита площ, за да се разкрие кога в града се прокарват водоснабдяване, канализация, електрификация и, да речем, как се появява и развива парк „Кайлъка“. Във филиала на Националния военноисторически музей – Парк-музей на бойната дружба „Владислав Варненчик“ да се смести и експозиция за развитието на туризма в района на град Варна през 20 век, а музеят на Учредителното събрание в сградата на някогашния Конак във Велико Търново да представя изграждането на кварталите Бузлуджа и Триъгълника. Не изглежда редно, но в Пловдив се случи.
Малко предистория. През май 1998 година в сградата на отдел „Съединение от 1885 г.“ на Историческия музей се състои научна конференция „Пловдив по пътя към модерния свят“ с научен ръководител известният историк проф. Андрей Пантев, който измисля и наслова на форума. По онова време музеят има експозиция за новата история на Пловдив, която се намира на ул. „Ангел Букорещлиев“ 14. Там е разположен отдел „Нова и Най-нова история“ на създадения през януари 1993 г. Исторически музей – Пловдив в следствие на обединяването на двата някога самостоятелни Музей на революционното движение и Музей на Възраждането и националноосвободителните борби.
Първият е известен и като комунистически музей, защото в неговите експозиции основно е застъпена историята на тази партия и нейните последователи и водачи в Пловдив и региона. До началото на 90-те години той разполага със сгради и на ул. „Иван Вазов“ срещу Народната Библиотека, където сега има банка, с постройката, известна като кафене „Старинно“, Къща-музей на Йорданка Николова (Чанкова) в район Южен и с Братската могила. С развихрянето на промените остават само сградата на Сахат тепе и мемориалът в западната част на града.
Скоро след 10 ноември 1989 г. уредниците на „А. Букорещлиев“ премахват идеологическите символи и експонати от експозицията, но вместо да продължи нейното развитие и историческото минало на града да бъде опредметено там, където му е мястото – в отдела за Нова и Най-нова история, настъпват други реалности. В края на 20 век Етнографският музей се нуждае от ново хранилище. Старото е на територията на военно поделение, което вече иска наем. От друга страна, пловдивската община наскоро е успяла да придобие изцяло сградата на „А. Букорещлиев“.
Стига се до решение фондохранилището на Етнографския музей да се измести там. На място на действаща експозиция в друг музей. Неглижирането на сградата на „А. Букорещлиев“ 14 и комунистическото минало изглежда логично. Някъде в онези години отделът е пред закриване. Доблестни седесари искат да заличат всеки спомен за комунистическия музей. Все пак повечето общински съветници проявяват разум и отделът продължава да съществува. Заради такива политически настроения лицето на музея става отдел „Съединение“. В следствие на положените усилия общественото мнение започва да свързва музея основно с това историческо събитие. Точно по същото време 6 септември е обявен за официален празник и празник на Пловдив.
През 2004 г., във връзка с подновяване на експозицията заради предстоящата годишнина, експозицията в северното крило на отдел „Съединение“ е премахната. Поради различни обстоятелства обаче тя така и не е възстановена и в продължение на почти 15 години помещенията се използват като склад. В началото на следващото десетилетие се появява идеята експозиция „Пловдив по пътя към модерния свят“ да бъде реализирана на това място. Естествено следствие от политиката на концентрация на интерес към сградата на пл. „Съединение“ 1.
Задължително трябва да се има предвид, че въпросната сграда, предназначена за Областно събрание на Източна Румелия, е предоставена от властите през 1984 година с една единствена цел – да бъде превърната в музей на Съединението и свързаните с него исторически събития и личности. Експозиция по действащото законодателство нито е лесно да се направи, нито да се закрие – както цялостно, така и частично. Новата експозиция е осъществена без необходимата документация да се одобри от Министерството на културата и без да и се направи рецензия от външни специалисти, каквито са изискванията на Наредба № Н-4 за условията и реда за представяне на културни ценности, издадена от министъра на културата на 8 октомври 2013 г.
В готовата от година експозиция „Пловдив по пътя към модерния свят“ представянето на процесите на модерност и модернизация е неубедително и твърде далеч от съвременните критерии и достижения на историческата наука. В един от водещите текстове може да се прочете, че градът е индустриалната столица на България, което подвежда посетителя, защото противоречи на историческата истина. Пловдив е важен индустриален и изобщо стопански център, но национално водещ не е бил никога след Освобождението освен в отделни сектори.
До 70-те години на 20 век, когато се говори за индустрия в специализираната стопанско-историческа литература, се има предвид преди всичко тежката, а градът е традиционно развит в лека като тютюнева, текстилна, пишещи машини. Има и машиностроене – металорежещи машини, електродвигатели, мото и електрокари, автомобилите „Булгаррено“, цветни метали и др., но твърдение че Пловдив е индустриалната столица на страната би зачудило всеки изследовател на тази проблематика.
Индустриалният възход е представен с два казана за розово масло, каквото никога не се е произвеждало в Пловдив, а и единият е с дизайн от времето преди Освобождението. Да не говорим за възхвалата на отдавна компрометираната и доказано неефективна социалистическа индустрия, чийто фалит беше предречен от западната икономическа мисъл още през 60-те години на 20 век – точно във времето на „възхода“. Освен това – в големия град рядко някоя индустрия е структуроопределяща за ежедневието на хората. Далеч по-важен е Пловдив като културен и панаирен център в национален план, но на това не е обърнато подобаващо внимание в експозицията.
И ако все пак разгледаното дотук твърдение може да защити с някакви аргументи, макар и откъслечни, то какво да кажем за друго, което всеки запознат със стара история и археология веднага ще отчете, а именно, че Античният театър, перлата на Трихълмието, е амфитеатър. Разликата между театър и амфитеатър е като тази между малкото и голямото питие. Първото е наполовина на второто. Амфи означава двоен. Както амфибия е организъм, адаптиран към двойна среда – земя и вода. Типичен двоен или амфитеатър е Колизеумът в Рим. Амфитеатри могат да се видят също в Арл, Франция и Пула, Хърватия.
Ако експозицията беше правена по правилата, със сигурност тези грешки щяха да бъдат избегнати. Всъщност, ако се работеше по правилата, изобщо нямаше да се стигне до нейното съществуване. Спорни и подвеждащи твърдения не трябва да се допускат в сграда с експозиция за националното единство. Възстановяването на разказа за Източна Румелия и Съединението на цялата площ на внушителната като обеми и въздействие сграда, построена от арх. Пиетро Монтани е повече от наложително. Развитието на Пловдив до края на 20 век е редно да се пренесе, където му е мястото, в сградата на ул. „А. Букорещлиев“. Наскоро, със съдействието на заместник-кмета по култура, археология и туризъм Пламен Панов, помещението, заемано почти четвърт век от Етнографския музей беше върнато.
Понастоящем в сградата на Сахат тепе единственото изложено за постоянно са японски кукли. Обикновено там годишно се продават не повече от 200 входни билета. Често посетители отказват да гледат японските кукли, защото търсят модерна история на Пловдив. Тиражираното след 2010 г. наименование на отдела „Музеен център за съвременна история“, поражда допълнителни очаквания, на които липсата на тематична експозиция не може да отговори.
Пловдив с основание се гордее с културното си наследство, но това задължава още повече сериозното, компетентно и научно издържано отношение към него. Далеч от самодейни и мотивирани от местен патриотизъм действия. Няма нищо лошо в местния патриотизъм, но изявите на такива мисли и чувства в музейните експозиции трябва да се сведат до рамките на историческата истина.
За автора
