Задачата на истинската религия е
да учи хората да слушат гласа на своята съвест и
да ги защити от лъжата на тези, които са я изгубили.
Достойнството е вътрешно състояние, а не външно. Божественото е вътре в нас, това е нашата съвест, нашият дух. Често виждаме как някои хора се кръстят на всяка черква, край която минават. По телевизора показват молещите се в черквите хора, често сред държавни лица и хора на властта, държащи в ръце свещи.
Това ли са вярващите?
Това съвсем не е задължително, често дори е само мода, просто подражание и дори лицемерие — показна набожност. Доста смятащи себе си за “истински вярващи” за готови да порицаят невярващите и дори да ги наранят, да ги унищожат! В същото време, сред тези, които смятат себе си за атеисти, често се срещат честни, порядъчни хора, хора с висока нравственост.
Тях трябва ли да смятаме за невярващи?
Трябва да разберем, какво е това вяра.
Ако някой си представя бога като белобрад старец, там горе на облака, който може да ти спусне благини, само ако добре се помолиш или (както някои смятат) някакви “свети мощи” или икона ще донесат благополучие и оздравление, само ако ги докоснеш или целунеш, то това не е вяра, а суеверие – всуе верие (напразно вярване).
Ако човек смята, че е достатъчно да изпълнява обряди и да почита светците, и така ще се уреди в Рая след смъртта си, то това също не е вяра, а маймунско обрядо-поклоничество.
Защото Бог-ът не е на облака или в «чудо-то» и съвсем не е в показния обряд, а е в Искрата Божия, която е вътре в нас. Сувеверието и обрядоверието са антипод на вярата, или по-скоро нейната пълна липса. Не може да считаме суеверниците или тези, които вярват в обрядите, за вярващи в Бога.
По какво се отличават наистина вярващите?
Немският философ Емануил Кант казвал, че се удивява на две неща:
на звездното небе над нас и на моралния закон вътре в нас.
Вярващите са тези, които слушат идващата от дълбините на човешкото същество Висша надчовешка нравствена воля, тоест слушат своята собствена съвест. Щом я чуват — значи я разпознават на фона на шумовете на съществуването и при това се доверяват на нейното знание и ѝ ВЯРВАТ.
Доверява се на тази ВЕСТ на душата и я приемат за истина – СЪ-ВЕСТ, сугласни са с нея.
Съвест е състоянието на постоянно единение с духа ти, който се явява „вест от Бога“.
Съвестта може да сравним с компас, определящ нашите постъпки, съвестта е Божи дар. Въпросът е в това, че компасът може да указва неправилното направление, когато редом с него има магнит. Такъв магнит е човешкото несъвършенство. Затова трябва да има начини да проверяваме правилно ли „показва“ посоките нашата съвест. Такава проверка може да е, например, резултатът от нашите мисли и действия. Ако той е донесъл добро, ако поражда доброто и у другите, значи всичко е наред.
Ето това е Бога. Той ни предпазва от простъпки и ни направлява да извършваме постъпки.
Слушайки своята съвест, делата ни ще бъдат божествени.
Съвестта е вродена способност у човека, която се разкрива с възпитанието и от това, дали човека получава достатъчно добро от другите. Тя присъства у всеки, но може да остане неразвита. Единствено нейното вродено присъствие в човека е дало възможност да се зароди идеята за Бога. Интересът и стремежът да бъде обяснена съвестта е породил създаването на религиите.
И не всеки атеист, който заклеймява всякакви чудеса и обрядности, непременно е и невярващ, защото имайки съвест, той се подчинява на Висшето начало на света и човека и по този начин ВЯРВА в НЕГО.
Така че, критерий за вярата се явява съвестта.
Непритежаващият съвест не може да е вярващ, колкото и да го излага на показ, пък бил той дори Папа или Патриарх. И обратно, човек, смятащ себе си за атеист, у когото съвестта се е развила, се явява истински вярващ. Дори и ако обикновено се явява противник на религиозната обредност и фалш, защото ги смята за чужди на истинската вяра във Висшето начало (Висшия разум).
Доктрината на съвременното християнство е очакването на “Края на света”. Под това понятие се разбира унищожението на човечеството от силите на Злото, приключване на земния живот. Злото ще съумее да победи Доброто и всички хора ще бъдат унищожени. Но това не означава гибел за праведните, успокояват ни свещениците. След това те ще възкръстнат и ще придобият “задгробен живот”, наричан “вечен”.
Но преди това ще умрат!
И “… това ще стане тогава, когато Злото стане повече от Доброто по света, и когато никакви регулиращи фактори няма да са способни да спрат безкрайното нагнетяване на зло, защото обществото ще престане да бъде жизненоспособно.” Православната църква сякаш проповядва да живеем праведно, но всъщност е изградена на доктрината за смъртта.
А всъщност е много просто.
Истинската ВЯРА е ежедневно да живеем в съгласие с гласа на своята съвест, който трябва да умеем да слушаме и разпознаваме на фона на шумовете на съществуването. Едни коленичат и се опитват да “общуват с Бога”, а други палят свещ и се усамотяват. Но за някои хора не са нужни такива процедури – намаз или молитва – те и така имат силна вътрешна връзка с бога в себе си – своята СЪВЕСТ.
И това, което трябва да се случи е не край на света, а край на живот без съвест.
И още нещо …
АБСУРДНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
1. Абсурд първи – основният крайъгълен камък на християнството е идеята за Спасителя.
Оказва се, че основоположникът на християнската религия Исус, поемайки греховете на цялото човечество, го е спасил. Пита се от кого или от какво? Какво заплашва човечеството? Може би нов световен потоп? Сякаш не. Тогава сигурно го е спасил от дявола? Но дяволът е бил и си е останал и все още унищожава човешките души. Или може би хората, които като умрат, ще отидат в Рая?
Исус успя ли да премахне Ада? Всичко си е ъака, както е било. Тогава какво е спасението? На никой бог не е позволено да поема чужди, още по-малко човешки грехове, при това той не може да направи това колкото и да го желание.
Но Исус успя, противно на логиката и космическите закони, успя – и това е всичко. Как го е направил? Пълна мистерия! При това, той е поел греховете на човечеството и в миналото, и в бъдещето – дори и тези, които все още не са извършени. С една дума, колкото и да грешим, всичко вече е простено. Някой вече е поел греховете ти и най-важното – те е спасил!
Спасил е всички европейци, негри, китайци, пигмеи от Амазония, може би и “снежните хора“, и те са „хора“ все пак. Не е ли абсурдно? Но този абсурд е много привлекателен, особено за порочните, зли, завистливи, алчни хора, за безскрупулните и, разбира се, за глупавите. На такива хора идеята за всеобщо спасение, чрез приемане на греховете от някого, е като балсам за душата им. Те са станали първите християни, които, без да се замислят, убивали светлите пазители на високото знание, унищожавали паметниците на така наречената езическа култура, изгоряли древни книги и ръкописи. Те не са се смущавали от стореното, защото „всичко е предварително простено“. Спасителят вече ги е спасил и това е най-важното. Как? Не е нужно да знаеш. Важно е да вярваш в това. „Силата не е в знанието, а във вярата…»
И така, Исус Христос, следвайки древната юдейска традиция, се превърна в доброволна „изкупителна жертва“, в планетарен мащаб. Както виждаме, нищо ново не е измислено.
2. Абсурд втори. В християнството съществува идеята за премахване на отговорността за извършените грехове, чрез изповед и покаяние и пречистване от греховете.
Вярно е, че за премахването на греховете трябва да се плати, но греховете си заслужават това. Макар, че нали вече бяха изкупени от Исус, чрез неговата „смърт“!
От гледна точка на сатанистите, това е съвсем нормално и те изобщо не се замислят какво право има човек, дори и духовникът, приемайки изповед и покаяние, да премахне греховете на друг човек. Те изобщо не се интересуват, че от позицията на елементарната логика и висшите космически закони, за извършеното зло няма право да прости на човека дори и Създателят.
Прошката на Бога за злото у човека нарушава закона на вселенското равновесие. В края на краищата, Бог просто не може да го направи. Но очевидно това, което не е по силата на провидението, се оказва по силата на всеки християнски свещеник.
Абсурд, разбира се!
Оказва се, че човек може да извърши най-дивите, зли, безчовечни действия спрямо другите, но е достатъчно да отиде на църква и да се покае, тъй като той вече се смята за невинен от Бога. Значи можем пак да съгрешим! Не религия, а злато! Особено за закоравели престъпници. Тъжно е, че идеята за изповед и покаяние в съзнанието на привържениците на християнството най-накрая погребва Закона за Висшата космическа справедливост, който се следва от всички енергийни системи на Вселената, без изключение. А това е Закона на причината и следствието, или – кармата.
3. Абсурд трети – истинският християнин трябва да страда.
Само мъчението, според християнското вероучение, прави човека по-близо до Бога. Изненадващо, но е факт, че най-известните християнски аскети са все и великомъченици, и колкото повече и по-дълго християнинът страда, толкова по-добре се оказва това за душата му. Дивотия! Абсурдно е, но е така.
Според християнството не знанието и работата над своя духовен потенциал издига душата на човека до нивото на Бога, а мъчението. Оказва се, че е толкова просто!
Ето защо християните толкова уважават инвалидите по рождение, уродливите, различни видове малоумни, дори мазохистите, които цял живот страдат, вечно се оплакват и тровят живота на другите. И изненадващо, християните не могат да разберат, че всички тези нещастници и “блажени” мъченици са основно енергийни вампири, изсмукващи жизнената сила на нормалното население.
Или застигнати от греха на своите предшественици. Резултат от онази причинно-следствена връзка, която някои наричат карма. А кармата е следствие от това доколко се е развила Божията искра (т.е съвеста) у човека и се предава на неговото поколение.
За автора
