Ако още не сте чели романа на Тодор П. Тодоров Хагабула, сега е моментът да си припомните, че приключението и странстването са древна метафора на живеенето. Да вървиш до изнемога, да губиш хора по Пътя, да срещаш перипетии, но и животворни извори, да изкачваш планината на страховете си, да си посветен на кауза, да те движи неутолимо любопитство „сред нищетата на света”, да посмееш да изгориш корабите за връщане, дори когато подозираш, че „светът няма край, животът има”.
Хагабула е фин и естетски текст, но не се бои да интепретира големите въпроси – дали Господ е Бог на чудесата или Бог на възмездието, дали човекът не владее само два основни езика – на златото и стоманата, дали има съдбовност, доколко имаме сили да променяме света, как намираме себе си.
Неслучайно авторът на още два сборника с разкази и преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” Тодор П. Тодоров е написал тази пищна и красива история, която волно играе с жанровете и прилича ту на приключенския роман, ту на есхатологичен разказ, ту на приказка.
И понеже добрата литература поражда въпроси, поговорихме с Тодор за скритото. За предусетеното. А какво означава „Хагабула” със сигурност ще разберете от романа.
Има ли предопределение? И по различен начин ли би отговорил като философ и като писател?
Има нещо любопитно около предопределението – то е видимо само отвън, от един божествен поглед, от хипотетичния външен наблюдател. Отвътре остава загадката. И, разбира се, илюзията за свобода, която се усеща като реалност. Нищо не пречи един предопределен свят да е свободен от отсамната страна. Свободният избор не е непременно в конфликт с предопределението. От друга страна, предопределението се явява, открива се единствено откъм края, откъм завършека на нещо. Едва тогава е възможно да възкликнем, че е нямало как това да не се случи, че друго не би могло да бъде. Този опит обикновено свързваме със съдбата и съдбовността. Преживяването им придава нещо космическо, митично на привидната случайност. Съдбата придава грандиозни измерения на обикновеното и всекидневното. Предопределението внася висота в света на ниското, дребното. В идеята за неизбежността обаче се промъква и трагизъм, обреченост. Има нещо възвишено и могъщо във внушението, че в нашия малък свят връхлита нещо отвън, отгоре. Нещо, което превъзхожда всички наши разбирания. Тази преопределеност се открива както в личния живот, така и в световно-исторически мащаб. В „Хагабула“ проследявам точно такива траектории на пресичане – движението на личните съдби, които накрая обръщат света в някакво предопределение. За щастие философът и писателят в мен не са различни лица, така че друг отговор няма.
Приключение ли е животът?
Всичко е приключение. Коренът на думата е ключ, съответно приключвам, завършвам нещо, довеждам до край. Значението, от друга страна, сочи обратното – открит съм за нещо или някого, отварям се, хвърлям се натам, където е неизвестното, където не му се вижда краят. С други думи – предприемам начинание, започвам нещо, поставям начало под изключителното условие и риск, че напредъкът, завършекът не е известен. В кръга на този парадокс се случва животът. Постоянният копнеж да тръгнеш нанякъде, да откриеш нещо ново, да поставиш ново начало, да бъдеш ти самият нов, е дълбоко и органически свързан с желанието за пристигане, утоляване, завършване, дори, бих казал, с желанието за изпълване на онова, което е скрито още в началото. То, разбира се, не ни е известно, но съществува смътното предчувствие, че ще ни се открие в края. Така на самия живот и началото, и краят са тайна. Няма изход от приключението.
Дали страховете ни са планини и има ли в момента големи социални страхове, които променят живота ни?
Страхът често рисува огромни планини, черни планини. На върховете на тези планини ние сме сами, радикално сами и това е най-страшното. Но те все пак са част от географията на въображението. Работата е там, че ние живеем изключително във въображението си, което пропуска картината на действителността подобно лъчите на киноапарата. Реалността, която обитаваме, е винаги условна, до голяма степен илюзорна, въобразена. И пресечена от масивни планински вериги. Топографията на страха моделира и постоянно размества повърхнините и дълбоките тектонични пластове на нашето съществуване. Налице е винаги и основателният страх, че нашият живот е внезапно краен, че бъдещето е неизвестно и непредвидимо, че сме захвърлени в случайността. Че не знаем и не разбираме почти нищо. Има естествено и социални, колективни страхове. Те произвеждат култури и обществени темпераменти.
Днес живеем в епоха, в която страхът е пандемичен в невъобразими досега мащаби. От една страна патологиите на Модерността направиха човека по-самотен и по-несигурен отвсякога, от друга той е захвърлен в серия от кризи и катастрофи, в една треска на страха: пандемия, война, перманентно извънредно положение, екологична катастрофа, ядрена заплаха, непрекъснато растяща инфлация, усещане за безпомощност и разпад на всичко познато и сигурно. Всичко това неизбежно произвежда страх от бъдещето и съмнителни стратегии за спасение.
Какво има власт над съвременния човек?
Какво ли не – страхът, ненавистта, конформизмът, технологиите, навиците, начинът на живот… От друга страна, властта става все по-глобална, невидима и анонимна. Тя прониква в личния ни свят, в здравето ни, в желанията и фантазиите ни. И ние все още не знаем как да се съпротивляваме на подобна власт. Парадоксът е, че сме съучастници в нейните репресивни механизми, които маскираме като собствени свободни избори и убеждения. Ние интернализираме тези механизми в нашата култура, форма на живот, в собственото си Аз. Живеем в обществото на контрола, описвано от философи като Фуко и Дельоз. Техническият прогрес направи възможно „прозрачното“ общество, където ние сами заставаме на витрината, сами желаем да бъдем наблюдавани. Най-съкровеният ни живот се превежда в алгоритми, таблици, скриптове, обслужващи един невидим, но вездесъщ Молох. За разлика от „1984“ на Оруел, сега сами инсталираме камерите и сме недоволни, ако никой не гледа.
За какво копнееш ти лично?
Да бъда това, което съм. Да имам своя свят, себе си. Копнея всичко, което имам. Мисля, че съм стигнал момент от живота, в който имам пълнота. Обичам тези, които са до мен и онова, което нося в себе си заедно с тях. Може би бих помечтал за малко повече време.
Историите, които четем, ни трансформират. Кои книги смяташ, че са те променили?
Всичко, което съм прочел, е оставило следа върху мен. Сам не мога да проследя тайните нишки на тези трансформации. Една вавилонска библиотека има вътре в нас. Защото във всяка книга са скрити много други и надали осъзнаваме цялата необозримост на всичко това. Но все пак ще спомена няколко заглавия, татуирали паметта и вътрешния ми свят. Не мога да подмина Кормак Маккарти с „Пътят“ и „Кървавия меридиан“, зашеметяващи за мен книги. Мирча Картареску със „Соленоид“, истинско откровение, поезия от мрака. При това става дума за съвременни, живи автори. Ако се върнем по-назад – непременно Вирджиния Улф с „Вълните“, „Към фара“ и „Мисис Далауей“, „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, всичко на Маркес… Списъкът е безкраен, затова и не харесвам такива въпроси, всякакви класации и прочие. Като ученик изключително ме вълнуваха трагедиите на Шекспир, обожавах научна фантастика, например „Една одисея в космоса през 2001-вата година“ на Артър Кларк, по-късно се срещнах с Борхес, открих американската литература: Филип Рот и Труман Капоти, срещнах „перфектните“ писатели – Набоков и Толстой, прочетох Павич. И всяка книга ме промени.
Като баща през кой прозорец предпочиташ да показваш живота на дъщеря си – през щорите на опита или през тези на въображението?
Това не са различни щори. Опитът, паметта и въображението работят заедно. Разказвам на дъщеря си всякакви неща, за революциите, за космоса, за джуджетата и невидимите същества. Старая се искрено да отговарям на всичките ѝ въпроси. Да не я баламосвам, лъжа, или да отлагам отговора, защото е още малка. Това не е честно. Децата разбират, когато ги баламосват, когато не се отнасят с уважение и с необходимата сериозност към техните въпроси и желания. Авторитет се гради не със страх и забрани, а с доверие, с разбиране. София сега е на 6, но се е случвало да разговаряме за смъртта, за секса, любовта, за пределите на живота.
Местата, които си пожелаваш да посетиш отново? Много са. Но тези места са преди всичко метафори, фантазми. Искаме да се върнем в такова някъде, което не е място. Може би е друго време или нещо въображаемо, някакво Аз, което е било или пък никога не е било. Има две „места“, които ни теглят винаги: Домът и Другото, далечното, неизвестното. Но и те не са установени места в собствения смисъл. Струва ни се, че изпитваме носталгия по място или по миналото, но това не е точно така. Липсват ни състояния, видения, впечатления, полуосъзнати или съвсем тайни за нас кътчета на съществото ни, разтегнато във всеки миг между безбройните краища на този величествен и ужасяващо омайващ континуум на време, пространство и въображение.
За автора
