Театърът: Изразното средство на Големите

Пловдив; Петък, 10 юли, Летен театър-Бунарджика.

В тон с ограниченията и закона „стой си, ама през място“, зрителите и посетителите (да, между двете категории се откриват разлики, натрупани от липсата на няколко чувала с книги) на Летен театър-Бунарджика очакват началото на театралния спектакъл “На живо”. То започва с елегантно закъснение от 14 минути. Но не изнервя публиката, а по-скоро я кара да тръпне от нетърпение. Чуват се припряни ръкопляскания от тук и там, целящи да издърпат на сцената главната причина, поради която всички сме тук.

Не ме разбирайте погрешно – текстът на пиесата, дело на Яна Борисова е силен, отпечатъкът на режисьора Димитър Коцев-Шошо, е фин, но категоричен, играта на Радена Вълканова е въздействаща, а музиката на Милен Кукошаров е наелектризираща.

Но Александра Сърчаджиева е блестяща. Категоричен извод – не на критик, а на човек със сърце.

Всички споделяме смеха й, някои от нас и сълзите, но едва малцина вибрираме и усещаме болните и натъртени места от съдбата на българската актриса. Защото, единственият начин да бъде разбран подобен товар, е да бъде износен.

Нейното не е изпълнение. Изповедта е интимна, достига и прави връзка с всеки един от нас. За това засвидетелстват възклицанията и хълцането на дамата зад мен. И на тази до мен, и на припряните движения на господина пред мен, стараещ се да прикрие емоциите си, преди жена му да го е сгащила.

По някое време Сърдчаджиева спира да играе и започва да гори в пламъците на живота си. Какво ли е да преживява всяка голяма загуба в живота си отново и отново, играейки пиесата… какво е ли – сила. Вдъхновение. Доказателство, че може и трябва да се продължава. Дори, когато си очаквал нещо. Въпреки, че си получил нищо. И след като си загубил всичко.

Ева Ходор се опитва да разпокъса своята гостенка, но зрителите скоро разбират, че зрителските души ще бъдат разкъсани. Излишно е, бих казала, да си ценител на изкуството. Тази вечер Сърчаджиева е изкуството. От нас се иска просто да имаме сърца. И да устоим на атаките й да открадне и последния ни дъх.

Сърчаджиева често изстрелва гръмките фамилии на едни от най-обичаните и разпознаваеми имена в света на българския театър. И въпреки изтънчения й професионализъм, вълнението все пак остава отпечатък върху иначе овладения до съвършенство тембър. А е ясно, че мечтае да бъде като тях. Макар че все още може би не осъзнава, че за някои от нас тя вече Е. Или я е страх. Трудно е да преглътнеш факта, че си обичан. Защото от този извод следва най-страшното: Очакванията.

В театъра не е като в киното, в киното ролите остават, запомнят се, има доказателство за това, което си правил и то ако си имаш късмет продължава да вълнува години след това. Обаче, замисляли ли сте се, че дори най-хубавото театрално представление накрая изчезва. Изпарява се, няма го“, казва, а очите й са толкова нажежени, че прогарят дупки.

Е, за едно знам, че съм права. Вие няма да изчезнете, госпожо Сърчаджиева. Сигурни сме, че Вашето присъствие на живата сцена тепърва набира сила. Надяваме се. Е, или поне аз.

Видя се болката, страданието, нещастието, причинени от всяка загуба в живота Ви.

Видя се и отвращението от сблъсъка със системата, с разочарованието, че не всеки път има човек у човека.

Видя се. Усети се. И не би могло да се забрави.

Дано в тъмното да се е видяло и любовта в очите ни.

Вашият коментар