Йорданка Белева: да живеем другите като себе си

Йорданка Белева е сред най-чувствителните съвременни български автори, стилът на текстовете ѝ не може да бъде объркан – в тях нуждата от човещина, чувството за принадлежност, тихото издирване на корените на личната болка са  неразличимо свързани с щедър, вкусен, предизвикващ радост усет към думите. Огромната читателска ѝ аудитория се припознава както в разказите, така и в поезията на Дана Белева. Ключът към нейните „истории” често се крие в паметта и детството, минава през тайнствата на живота, мълчаливо опознавани с любимите баби и дядовци, през вечните теми за оцеляването и смъртта.

„Белезите са нашият най-човешки контекст”, споделя тя и навярно знае, че разказите ѝ през годините са се превърнали в синоним на съпричастност, на съчувствие.

Преди да се опитаме да разкрием още малко от неуловимата тъкан на света според Йорданка Белева, ето няколко думи, нарочно извадени от контекста на последната ѝ книга – сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (изд. „Жанет-45”): чиляк у восъка, карфици, сдобряване със себе си, боровинкова сватба, нож, ръкавичка. А ако искате да узнаете повече за пропастта между „вечен е” и  „вече не”, подарете си тази книга.

Ако трябва да направиш лятна снимка, какво би имало на нея?

Тук усещам, че „уловката“ на въпроса се крие в лятото, т.е. предполага се, че трябва да отговоря какво е за мен широк хоризонт, безоблачно небе, топлина, светлината на дългия ден, на ходенето боси. Затова и метафорично, и буквално казано, в моята лятна снимка е семейството ми, Иво и Мери, ние тримата. В слънцестоенето на обичта ни. И за да не е само портрет, около нас разхвърлям много играчки, книги, сладоледи, бира и едно кученце плюс едно котенце.  Ей в тази врява и суматоха на разхвърлянето намирам кадъра за изцяло завършен.

Героите ти търсят „правдата”, не „истината”. Има ли разлика?

Българският език е такова съкровище, че чак се чувствам богаташ заради възможността да пиша на него. Понякога, докато чета, ме спохожда онази тържественост да си откриеш допълнително лексикално значение или да се върнеш при позабравен смисъл. Така например истина ми е по-банална, чисто стилистично, по-изтъркана от употреба, докато правда вече има по-архаичен статут, вехта е, но такива са и повечето ми персонажи: хора от други времена, от маргиналността на времето, на всички времена, изтласкани от центъра, невидими хора, точно моите.

   

Последната ти книга носи заглавието „Таралежите излизат през нощта”.  Защо таралежите, какво им е особеното?

Книгата носи заглавието на един от разказите, в който има таралежи. А има таралежи, защото таралежите освен, че излизат нощем, се появяват само в паметта на чувствителния човек – този, който носи в себе си травмата от чуждата болка, припозната като собствена. Емпатичният човек, моят човек. На мен другите хора не са ми интересни.

Иначе, без да се оправдавам,  таралежите се оказаха естествен обединител на всички разкази в книгата. Заради бодлите, които имаме след някого. Като маркиране на загубите. Подобно на алпинист, който изкачва връх и забожда на високото флаг или щека, да бележи постижението си, така и личният връх на човека, според мен, е способността да живеем другите както живеем себе си. Да продължаваме живота им, ако ги няма, да ги помним, да ги разказваме с обич. Таралежите са всички карфици, които забождаме в тъжните известия, но и в потвържденията, че никой не е сам на този свят – предпочитам това пред магнити върху хладилника.

Ако носиш в себе си таралеж, значи си силно убоден човек, надупчен от остротата на свършеците, но пък всяко убождане е и друг възможен вход към душата ти. Да бъдем с пропускливи души, това казва книгата ми.   

На какво се уповаваш?

На прости неща като обич, благодарност и корени.

Радостта е?

Ежедневна аритметика за душата: да не искаш повече от това, което вече имаш.

С какво се хранеше душата на детето, което беше ти? С какво го засищаш днес?

Тогава – от прегръдките на баба ми Данка, от нейните приказки, от историите ѝ за живота, който е имала и за този, който е нямала, от книгите, от новите места и хора. Днес засищам това дете със същата храна,  източниците на светлина топлина са отново обичта и красотата – наоколо и вътре.

Писането е?

И разговор, и монолог. Много шум и много тишина, много шум за нищо – също. Жажда и вода. Хлябът и ножът за него. Самотно състезание.  Всички възможни контрасти. Най-неспокойното време. Но и най-спокойното. Писането е флуид и приема формата, в която се опитваме да го вкараме. Агрегатно състояние на сензитивната личност: не само да регистрираш, но и да участваш. 

И ето тук възниква въпросът непременно ли трябва да участваш. Участието предполага съизмерване с другите. Дали да ограничиш писането си до собствена употреба, да разшириш с прочит пред приятели, или да го превърнеш в книга, а нея – в литература? Тези отговори идват постепенно, и слава богу, не се диктуват от пишещите.

В джоба ти обикновено има?

Ох, не джоб, а хранилка. Бонбон, дъвка, трохи, карта за транспорт, пропуск за службата, касови бележки, използвана кърпичка, камъче от Мери, монети. Като малка си мечтаех да имам от онези вълшебни джобове, в които каквото сложиш, се удвоява. Тогава си представях, че слагам шоколад и стават два, а после двата стават четири и така до безкрайност.

Сега бих слагала единствено думи, хубави думи, и те да се множат. 

    

––-

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел.

Завършва Българска филология, а след това и Библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека.

Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на уж детската книга „Баба Дрямка”, както и на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“, „Кедер“. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, а филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019.

Най-новата ѝ книга е сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“.

Вашият коментар