В последните години усилено се говори за ефективността на българското образование и висшето в частност. Мнозина са тези, които предпочитат да придобият знанията си в чуждестранни ВУЗ-ове, а в последствие и да намерят реализация извън пределите на родината. Още повече са тези, които след завършване на български университет отправят взор извън границите на държавата, с надеждата, че ще намерят „там“ професионална реализация.
Но в крайна сметка по-голямата част работят за изискване на минимално ниво на образование и то предимно в обслужващия сектор или санитарните услуги.
Проблемите на българското висше образование не са един или два. Множество специалисти и експерти са се опитвали да ги дефинират и отстранят, но накрая се е получавало още по-голяма каша. Защото Висшите учебни заведения са се превърнали повече в търговски дружества, отколкото в образователни институции.
Търговията се извършва между ръководството на ВУЗ-овете и настоящите и бъдещи студенти. Измислят се редица маркетингови стратегии, за привличане на „клиенти“ и осигуряването на поне 4-годишен договор с тях. През последните години приемният изпит в университетите не е единствената възможност за „влизане“ в учебното заведение.
Започнаха да се взимат оценките от предварителни изпити, а напоследък и от положените зрелостни изпити. Непрекъснато намаляващият брой на кандидатите и многото вакантни места в различните специалности, на практика осигуриха прием на всеки, който е завършил средното си образование (поради задължителното полагане на зрелостен изпит с оценка не по-ниска от среден 3.00), и е пожелал да продължи да учи.
В общодостъпността на висшето образование няма нищо лошо, стига обаче да съществува сито, което да отделя способните и усърдните, от тези които не полагат усилия. Не би трябвало и двете категории студенти да получават дипломи от учебното заведение и то с минимална разлика в успеха. Но това е странна политика на всички ВУЗ-ове в страната, която гарантира прием при минимални изисквания и диплома, при минимални усилия.
Преподавателите сякаш ги е страх да „късат“ студентите, а ръководствата най-вероятно се страхуват, че ако нещата се „нормализират“, това ще отблъсне кандидатите от техните училища.
Всичко това на практика обезценява издадените дипломи и бизнесът продължава да разчита на „шуробаджанащината“ като метод за намиране на подходяща работна ръка.
Дефакто се получава една огромна пропаст между висшето образование и намирането на работа. От една страна няма връзка между изискванията на бизнеса и специалностите, които предлагат университетите, а от друга – ВУЗ-овете на практика издават дипломи на голям процент, неграмотни в професионалната си квалификация, висшисти. Така наистина научилите нещо студенти, трудно могат да се определят от бизнеса и той продължава да разчита на старите изпитани методи.
В българските учебни заведения съществува една объркана зависимост „университет-студент“. След осигуряването на множество възможности за постъпване на желаещите в учебното заведение, българските ВУЗ-ове правят всичко възможно да задържат студентите си, а не да ги научат на нещо. А би трябвало студентите да се борят за оставане в училището, а университетите, в лицето на преподавателите си, да се стараят да ги превърнат в добри продукти на пазара на труда!
За автора
