Класната Мая Петрова: "Не мога да спра сълзите си, когато погледна към края на стаята и видя празния чин, на който стоеше Жоро".
"Той беше страхотно младо момче, в което виждах много голямо бъдеще. Идваше с отговорност в училището, а така се отнасяше и с всичко, към което имаше отношение. През цялата изминала година ходеше на химеотерапии, а веднага след като излезеше идваше при нас, за да не изпуска материал и да изостава от съучениците си", започва разказа си за Жоро Мая Петрова пред екипа на mediacafe.
"За матурите излезе от болницата и директно дойде на изпит. И представете си, без никаква подготовка, изкара 5 по български и 6 по английски език. И какво от това. Сега Жоро го няма сред нас", допълни разстроената класна на Георги Дименов, която му преподаваше цели 5 години в елитното пловдивско училище.
Вчера той бе изпратен за последно от целия му клас, заедно с любимите му учители от ЕГ "Иван Вазов".
Смъртта на 19-годишния Георги дойде, след като загуби битката с левкемията. Момчето се дипломира през май, а един от най-щастливите мигове за него бе абитуриентския му бал, спомнят си неговите приятели от бившия 12 Д клас.
Вече бившите му съученици стартираха преди месец акция за събиране на средства за лечението му, но се оказа твърде късно. Събраните средства ще отидат за друга кауза за възпитаник на гимназията.
Днес всички в училището бяха облечени в черно в памет на своя приятел. Спряна бе музиката, която да дава началото на учебните часове в сградата.
Ето какво написа днес Таня Даскалова за Жоро в личния си блога:
Почивай в мир, но живей вечно в делата и в сърцата ни!
Георги Дименов беше светец под прикритие. Той повече от всичко се стараеше да постига мир в отношенията си с хората. Не държеше да изпъква или да бъде лидер, но пък държеше на истинското приятелство. Помня, че веднъж каза, че ако човек има повече от петима приятели има проблем, защото истинските хора са малко и когато обичаш всички, рискуваш да бъдеш наранен от много. Той знаеше това от опит. Не спря да се раздава до последния си миг…. Наистина ми е трудно да пиша за него, защото това е нещо, което трябваше да направя още преди години, да пиша, да говоря и то най-вече със самия него. Но ние хората, в това число и аз, често се страхуваме, срамуваме, отлагаме.
С него не бяхме близки, но въпреки това се познавахме добре, защото си приличахме. Домът му винаги беше отворен за приятели, сърцето също. И когато много от тях го обвиняваха, че е твърде приказлив или се интересува от скучни за мнозина неща, той пренебрегваше това. Георги имаше повече от петима приятели. По точно, повече от петима имаха за приятел Георги. Не разказвам това, за да укоря някой. Всички сме хора и грешим. Но смъртта на Георги ме накара да осъзная нещо.
Един добър човек си отиде, и то твърде млад. Даде на света всичко, което имаше, но можеше да даде още много ако имаше този шанс. Сега, всички ние, които го познавахме, сме длъжни в негова памет да бъдем по-добри хора. Да предадем нататък неговата смиреност и готовност да се отзове на всяка молба. Нашият Георги не успя да стане Победоносец срещу коварната болест. Неволно се раздаде и на нея. И макар това да звучи жестоко, вярвам, че смъртта не е била наказание за него, а лек.
След всички мъки, след цялата борба, той най-сетне си е отдъхнал. Вярвам, че почива в мир. Тази смърт е урок за нас, живите. Един философ казва: „Когато смъртта е, ние не сме и когато ние сме, тя не е.“ С други думи, никой не изживява собствената си смърт, можем да изживеем предсмъртна агония, да бъдем свидетели на чужда смърт, но не и на своята. Именно тази неизвестност винаги е плашила човека. Не осъзнаваме напълно колко сме смъртни, докато не загубим някой. Загубихме едно добро момче…
Но ако пазим паметта и името му, както пазим тази на Св. Георги, ако не отлагаме добрите думи за утре, защото никой не притежава „утре“, ако се научим да казваме често „прости ми“, „сгреших“, „грижа ме е за теб“, „нека помогна…“, то тогава Георги Дименов също ще бъде Победоносец, защото макар загубил живота си, ще е спечелил битката за добро на този свят!
Mediacafe изказва своите съболезнования към семейството на Жоро.
За автора
