Какво е лабиринт на сетивата? Когато в главата ти задачите ти бучат като бормашина в събота сутрин, но не само в събота сутрин, а всеки ден и ти вече не знаеш какво е да чуваш друго и толкова свикваш с този шум, че се превръщаш в преживно същество. Лабиринт на сетивата е онова нещо, което премахва вредния фон, за да остане само същината или за да се освободи място за нещо ново и хубаво, или за да си намериш начин да не допускаш лошият превземащ всичко шумов фон, идващ от какво ли не да се загнезди трайно в теб и да обсеби пролуките за щастие. Но, не можеш добре да говориш за лабиринт на сетивата, ако не си го преживял.
Затова разговаряме с организаторите на събитието в Пловдив – Даниел Джинсов и Петър Петров – психолзи, които още преди години преминават Лабиринта. Сега го организират като събитие и самите те са актьори в него. Последният лабиринт беше през декември и премина под името „Отвъд капана на времето“.
Кога за първи път се срещна с Лабиринта и какво беше това преживяване?
Даниел Джинсов: През 2012-та година, когато имахме Национална студентска конференция във Велико Търново, направихме лабиринт. Лабиринтът е преживяване. Излизайки от там не ти се говори, нещо на база силната провокация се е случило и ти се иска то да остане колкото може по-дълго време в теб. Казах си, че това искам да правя и да го споделя с други, за да може повече хора да се докоснат до тази провокация, до това усещане.
Петър Петров: Ние в лабиринта като герои, които срещаш имаме нещо да ти кажем. Но дали ще ти го кажем или не зависи от теб. Ние сме едни огледала. Лабиринтът е огледало – с каквото влезеш, такова виждаш в него. Няма как да ти разкажа за първото ми изживяване, защото то е огледало.
Има ли опасност на някой да му дойде в повече тази провокация?
Даниел Джинсов: Мисля, че не. Едно от правилата е, че ние даваме толкова, колкото отсрещната страна може да приеме. Внимаваме да не прекрачим тази граница.
Петър Петров: Лабиринтът те връща в онова детско чувство, когато вървиш със своята майка и може да скочиш във всяка една локва, защото знаеш, че майка ти те пази. Тук знаеш, че си в театър, знаеш, че нещо ще те провокира, но ще стигне до там, докъдето на теб ти е ок. Освен това лабиринтът ти дава възможност да се вдетиниш, да импровизираш.
Променя ли това преживяване, дава ли отговори?
Даниел Джинсов: Даде ми и въпроси и отговори. Промени ме като начин на възприемане на света и на себе си. Става дума за неща, които всеки от нас знае, усеща, чувства, разбира или не толкова, но просто сме ги забравили в ежедневието, те остават на заден план. Лабиринтът поражда въпроси за самите нас и чрез лабиринта стигаме до тях. Те са си нашите отговори, нашите истини, нашите въпроси.
Петър Петров: Тук идват хора, които имат нужда да се свързват със себе си. Все повече хора отделят време за това, съм забелязал. Нашата заигравка със заглавието „Отвъд капана на времето“ е точно това – има ли време, какъв му е капанът и как да излезем от него.
Първият път, когато направихте лабиринта, беше за един ден и тогава се оказа, че не можаха да преминат всички желаещи. Следващият път беше за три дни, достатъчни ли бяха?
Поне пет дни може би трябва да бъдат представленията. През лабиринта последния път минаха около 80 човека, като максимума, който можеше да приемем са 82-ма души. Артистите бяха 13 и имахме 12 различни пространства, през които се преминава. За следващия път мислим да използваме нещо различно и да направим Лабиринт на сетивата на открито сред природата, като там ще търсим отговор на въпроса „Кой съм аз?“. Вероятно следващият лабиринт ще е над Куклен или над село Ситово през юни.
За автора
