Нашите пловдивски герои – мъжете и жените от Доброволно формирование „Аварийно спасяване – Пловдив“ се завърнаха снощи, след като с дни помагаха в Кахраманмараш на пострадалите от земетресенията в Турция, които отнеха хиляди животи. Доброволците от пловдивското сдружение наброяваха пет човека, а от софийския клон още пет. Към тях се присъедини и кучето-спасител Килиан.
След многобройна разруха и още по-многобройни сълзи, се надяваме да има и поводи за надежда. За куража, за спасените и за съседската дружба, разговаряме с Георги Влайков – председател на сдружението.
– Какви бяха стъпките от спасителните акции?
Първата стъпка бе всички организации да се съберат на общ брифинг, за да се запознаят с уточнената методика на работа по метода INSARAG, което означава International Search and Rescue Advisory Group. Имаше организации и служби от 27 страни, като ние бяхме единствените доброволци. Всички други са лицензирани екипи по INSARAG. По тази методика градът се разделя на зони с координати. Пращат те на тези координати, а екипите са три вида – леки, какъвто бяхме ние, средни и тежки. Ние правихме издирване, или по-точно – търсихме хора.
Първо се прави грубо претърсване, което буквално представлява да ходим около сградата и да викаме, като се ослушваме дали някой ще ни отговори. След това се прави претърсване с микрофон. Чука се по трегери и колони, за да се види дали някой не е затрупан три-четири етажа по-надолу. Ако има куче или термо камера, те също се ползват.
Когато намерим хора, подаваме сигнал на средните или тежките екипи, спрямо нужната техника. Те идват, потвърждават, че има оцелели, и започват да копаят, да вдигат парчета с багери и да ги вадят.
Ние работихме на 24-часов режим, като се разделихме на един дневен и два нощни екипа. Всяка вечер в 22:00 часа и всяка сутрин в 06:00 часа се провеждаха брифинги.
– Кое беше най-трудно, от физическа гледна точка?
Трудното е, че 24-часовите режими се поемат принципно от пет екипа, а ние разполагахме с три. Това означава, че спасителите се изтощават много. Времето беше много студено, а трябваше да спим в палатки. Лично аз имам екипировка, която ми позволява да спя в такива условия без проблем, но другите колеги от другите формирования нямаха и им беше много студено. А когато на един човек му е студено, той не може да се наспи и губи ефективност.
Много ни помогна това, че Александър Ковачев – организаторът на рали БРЕСЛАУ, ни предостави свой автобус с шест легла, в който хората без хубава екипировка спаха.
– А от емоционална?
Конкретно за мен беше стресът, тъй като водех първата българска доброволна група, която излиза извън страната за спасителна дейност. Тези доброволци са ми гласували огромно доверие и аз трябваше да ги върна живи и здрави. Трябваше да следя кой как се чувства, да осигуря на всяка група парамедик. Там разчиташ само на собствените си ресурси. Имах една папка със застраховки и отделен телефон и всеки ден се надявах да не ми се налага да отварям тази папка и да звъня по този телефон. В крайна сметка всички се върнахме без наранявания.
Оттам-нататък, колкото можахме, помогнахме. Когато отиваш на такъв тип акции, е много трудно да не си емоционален, но трябва да успееш да се съхраниш психически. Знаеш, че не можеш да помогнеш на всички хора. Масово се вадеха тела на починали.
– Как Ви приемаха хората?
Въпреки огромното бедствие, което ги сполетя, бяха изключително благодарни. Колкото и малко да имаха, го споделяха с нас. Носеха ни вода, сандвичи, искаха да ни помогнат. Това беше през първите дни.
В последните дни, когато си тръгвахме, се коментираше, че започват първите прояви на агресия към спасителите. От една страна, защото хората те дърпат да търсиш в тяхната сграда, да намериш техните близки, а не в съседната. От друга страна, в Турция има силно религиозни хора, а според техните вярвания, ако не увиеш мъртвия в специално бяло влакно до определени дни, душата му няма да намери покой. Затова започнаха пререкания и по тази линия, защото ти се превръщаш в пречка да погребат роднините си.
На третия ден на брифинга ни казаха, че нещата стават опасни и вечер не трябва да има жени в екипите. Неслучайно екипите на някои страни бяха въоръжени – за да се защитят, ако нещо се случи.
Не, че пострадалите са лоши, просто след време отчаянието, напрежението и мъката им идват в повече и започват да избиват по негативен начин.
– С Вас беше и куче-герой, което намери много хора под руините.
Кучето се казва Килиан и пристигна от Швеция с двама човека – пожарникаря Кирил Христов и неговия началник смяна. Интересно е, че те искали да дойдат да помогнат, но шведското правителство не ги пуска, затова решават да заминат на своя глава. Качват се на колата, шофират 4000 км. и се присъединяват към нас. Тук си размениха ролите – Кирил става началник на своя началник.
Килиан свърши страхотна работа. Той е едно от шестте най-добри кучета-спасители в Швеция. Тези кучета се обучават в рамките на три години. Оборудват се със специална екипировка, имат специални обувки, които ги защитават от нараняване. Най-трудното при обучението им е да ги научиш да реагират на жив човек и живо животно, а не на умрели. Килиан подаде 17 сигнала за намерени хора, от които 12 бяха извадени благополучно.
– Разкажете ни за другите спасителни служби. Разполагаха ли с подходяща за ситуацията екипировка, работехте ли в екип?
Не всички доброволци се познавахме, но трябваше да сформираме екипи. Аз се стиковах с двама човека, които познавам отпреди и с които съм се обучавал конкретно за земетресения – Росен Спасов и Костадин Костадинов, с идеята, че мога да разчитам на тях.
От друга страна, професионалните екипи са много добре стиковани и много добре оборудвани. Дори леките екипи са преминали високо ниво на обучение и притежават много добра екипировка. Разликата в оборудването между нас и тях е видима. Разликата в уменията не е толкова фрапантна, но техническите ресурси са от голяма полза. Няколко човека от нашите екипи може да работят с машини например, но не притежаваме такива.
– Много мнения има по въпроса, но според Вас намесата на турското правителство адекватна ли беше, или забавена?
Не мога да кажа, че турското правителство се забави, по-скоро няма капацитет. Много градове пострадаха. Само в Хатай 70% от сградите ги няма, а Хатай е с население от 1 млн. души. В Кахраманмараш, където беше епицентърът, живеят 660 000 души. А има и други. Мисълта ми е, че това е огромно бедствие и няма държава, която да може да се оправи сама.
Лично за нас нещата бяха организирани идеално. В момента, в който преминахме границата, ни закачиха за полицейски ескорт, който ни придружи над 1500 км. Полицейските коли се сменяха на всеки 200-300 км. По бензиностанциите имаше недостиг на горива и огромни опашни, но конвоят отбиваше всички, за да можем да минем първи, да заредим и да продължим напред. Спестиха ни поне 15 часа.
Друг пример е, когато стигнахме до една магистрала, а метеорологичните условия бяха ужасни. Валеше сняг, беше натрупал 20 см., затова си купихме вериги. И благодарение на полицейския конвой карахме в лява лента, докато останалите автомобили седяха в дясно и чакаха.
Не мога да говоря за хуманитарната помощ, защото тя бе преразпределена в другия край на града. Имаше армия, която да гарантира безопасността на спасителите и сигурността на хората, останали без дом. Суматохата беше голяма. Слагаха три вида гривни: едни за тези, които подлежаха на идентификация починали; други за такива, които са идентифицирани починали; трети за живи, които нямат документи.
Друг огромен проблем е, че голяма част от административния персонал беше починал при трусовете. И в един момент се оказа, че трябва да се намерят най-добрите координатори и организатори от оцелелите. Пращаха се специалисти от други региони на Турция, но един местен специалист е много по-добре запознат с местността и нейните специфики.
Имаше брутална нужда и проблем с преводачите. Английски език знаят главно младите и студентите се вдигнаха на бунт, защото университетите заявиха, че няма да извинят отсъствията на тези, които отиват да доброволстват като преводачи в спасителните акции. След два дена Ердоган даде нареждане на университетите да извинят отсъствията и същевременно ги затвори до лятото. Всички студенти минават на онлайн обучение, а в общежитията настаняват пострадали, останали без дом.
Фотокредит: НАБРБ, Media Cafe
За автора
