Един от най-добрите фотографи в България – Минко Михайлов, откри през седмицата новата си изложба – „Куба на фокус“ в Дом на културата „Борис Христов“. Изложбата се реализира с почетното участие на посланика на Република Куба Н. Пр. г-жа Мариета Гарсия Хордан и може да бъде разгледана до 13 октомври.
Минко Михайлов се занимава с фотография от десетилетия, макар че по образование е биолог. Именно така започва професионалната му кариера – като снима флора и фауна. След време разбира, че страстта му е travel фотографията и така започва да обикаля света, като организира фото екскурзии. Съосновател е на школата „PhotoSchool“, която организира фотографски курсове в София, Пловдив, Варна, Велико Търново, Русе, Шумен, Хасково, Бургас и Стара Загора. Носител е на редица престижни международни награди и отличия.
С него разговаряме за Куба, за интересните места, запечатани от обектива му, и за бъдещото поколение български фотографи.
– Минко, разкажи ни повече за Куба. Каква страна е, как премина фото екскурзията там?
Това е второто ми посещение в Куба, чиято атмосфера те грабва още от кацането на летището. Веднага усещаш, че си на място с различен дух и колорит. Представата, която имаме за страната от телевизия и кино, е лъжовна. Там няма картели, няма нарко барони. Може би има богати политически лидери, но не си личи. Никой не парадира с богатството си. Няма граница между лукс и мизерия.
Всъщност хората там водят много скромен живот, защото имат строго икономическо ембарго и вносът и износът на всякакви стоки са тотално забранени. Поради това имат много липси. Произвежда се главно тютюн, захар, ром, но всичко останало е оскъдно. Все пак, истината е, че народът е щастлив в своята бедност. Кубинците са достойни, чисти, спретнати и държат на образованието си. По принцип са приключили със социализма, но още не са преминали нататък.
В някои отношения Куба много прилича на България от 80-те години. Най-вече ми напомня за детството със спокойствието и безопасността си. Обикаляли сме за нощта фотография из всички крайни квартали на Хавана и никой не те закача. Напротив, поздравяват те, усмихват ти се, настроени са приятелски. Другото е, че децата играят навън. Имат телефони, но не ги използват. Вместо това играят футбол, скачат на ластик и въже и т.н. Животът се случва на улицата.
– Можеш ли да споделиш някоя интересна случка, която ви сполетя там?
Поради ембаргото и липсите, за които споменах, често ни се случваше хора и деца да ни спират по улицата, не за да просят пари, а за подаръци. Особено децата постоянно ни питаха: „Карамелос? Карамелос?“
Ние се бяхме запасили още в България и им подарявахме най-базови медикаменти, сапуните от хотелските ни стаи, бонбони, блокчета за рисуване, флумастери, химикали, ученически пособия. Майките бяха изключително благодарни на тези подаръци, защото ще помогнат за образованието на децата им.
Много интересен е и нашият гид в Куба – Антония, която е 100 процентова кубинка, но е завършила висшето си образование в София. Тя е страхотен човек. Достолепна жена, на възраст, която ни нарича „пиленца“. Всеки път, като си тръгваме, тя ни казва: „Ех, как искам в „Дървеница““. Ние ѝ отговаряме: „Антония, ние пък искаме да стоим още в Хавана“. А тя отвръща: Хайде да се разменим – аз ще отида в „Дървеница“, а вие ще стоите в Хавана. Да, ама няма кой да ме пусне в „Дървеница““.
Изобщо, винаги си прекарваме чудесно в Куба. Кубинците са много емоционални хора. Те са влюбени в живота и това ги държи да не се сринат.
– Какво се стремеше да предадеш като усещане с изложбата „Куба на фокус“? романтичната страна на нещата, гротеска или реализъм?
Моите снимки показват не толкова това, което съм видял, а това, което съм усетил. Надявам се посетителите на изложбите ми да са усетили поне частица от същото. Да, изготвям предварителна обща концепция на поредицата, но никога не мисля предварително какво точно ще покажа. По-скоро импровизирам и интуитивно преценявам коя сцена да заснема. Как да уловя една улица например или една сграда, или една тълпа, за да пресъздам моето чувство към конкретната ситуация.
– Обикалял си много, какво знаят чужденците за България?
О, навсякъде знаят за България. В Куба например знаят много добре Йорданка Христова и за маслодайната роза. В Йордания се качихме на лодка на Червено море и лодкарят, с голяма гордост, държеше да слушаме Азис, тъй като смяташе, че е много любим наш народен певец. В Тайланд и Камбоджа се продава кисело мляко „България“, което обаче е японско.
Във Виетнам пък, като разбра, че сме българи, пиколото на хотела започна да подскача от радост и да ни обяснява, че най-великият филм на всички времена е български. Оказа се, че говори за „На всеки километър“. Пак във Виетнам един човек ни разказа, че в училище изучават стихотворение за българската роза. Дори ни го рецитира, но на виетнамски и нищо не разбрахме.
– Кое е най-любопитното място, което си снимал?
Най-интересното място, на което съм бил, е остров Сокотра, тъй като там има пейзажи, които не може да намериш никъде другаде по света. Островът се намира в Арабско море, между Йемен и Сомалия. Специалното на Сокотра е, че притежава уникална флора и фауна, поради отделянето му преди милиони години от Африка. Той е пустинен остров, но виреят драконови дървета, казват се драконова кръв, както и бутилкови дървета, които изглеждат сюрреалистично. Също така на него е най-гъстата популация на египетски лешояд в света. Буквално са на няколко метра от теб и не ги е страх.
– Ти си основател и на школата „PhotoSchool“. Как се развива тя?
Основахме школата преди 10 години. Развиваме я в десетина града, като аз съм организатор и един от лекторите за град Пловдив. Школата е иновативна, тъй като курсът не се води от един лектор, а от различни топ лектори в своя жанр. Състои се в три нива на сложност, всяко от което надгражда предишното.
Доставя ми удоволствие да съм лектор, защото искам да предам знанията и опита си на хората, които имат желание да ги получат.
– И заради школата, и заради опита ти си се сблъсквал с много фотографи. Какво е нивото на българския фотограф и има ли „нездравословно его“ във фотографската общност?
Занимавам се с фотография от 30 години и твърдя, че нивото на фотографите в България е едно от най-високите в света. Имаме изключително талантливи и успешни фотографи във всички жанрове. Няма две мнения по въпроса, а доказателство са всички награди от международни конкурси. Хубавото в нашия бранш е, че постиженията ни не зависят от социалните ограничения на малката държава. Оценяват се само по възможностите ти, а не откъде идваш.
Що се касае егото, не бих казал, че има злоба между колегите. Не се приемаме като конкуренти, а като приятели. Поне покрай мен не е имало и все още няма токсична атмосфера и отношения.
За автора
