Машините срещу човека в изкуството на Филип Попов

В изложбена зала „2019“ може би неочаквано за всички се появи една изложба, която ни пренася в близкото бъдеще. В една киберпънк фантастика, която обаче настойчиво ни притиска и неволно осъзнаваме, че фантастиката все повече започва да се превръща в реалност.

„Дигитална археология“ на Филип Попов е експозиция, която едновременно вдъхновява ума, предизвиква го да ражда десетки футуристични истории, и в същото време плаши, именно заради неспособността ни да се противим, да забавим и да променим това бъдеще, в което машините и човек ще си взаимодействат до толкова, че ще станат неразделна част от едно цяло. И макар дигиталните картини да са рисувани сякаш от някой брилянтен фантаст, Филип Попов изобщо не харесва научна фантастика, защото му е скучна и предвидима. Не го учудва с нищо. Вместо това се осланя на собствената си фантазия, съчетавайки я с математика.

„Никой не може да се бори срещу еволюцията, но както човек е укротил огъня, измислил е колелото, лъка, хляба, което го е довело до големи еволюционни стъпки, така и създаването на машината и констатирането на математиката ще доведе до същото. Защото математиката е вечният смисъл!

Няма нужда да се борим срещу тези неща, а да се възползваме по най-добрия начин от тях. Разбира се, със своите положителни резултати те носят и рискове. Има голяма вероятност един ден машините да започнат да контролират нас. Ако станат много разумни и осъзнати, ще преценяват и съдят, че хората са ирационални същества, че не се възползват от благините на земята и ще започнат да вземат решения вместо нас. Някой път може да са полезни, някой път може да са вредни за човечеството, но пък полезни за някакъв генерален разум“, коментира авторът.

Филип Попов е завършил „Художествената академия“ в София, после се мести в Базел, а после в Цюрих. Като дете е прекарал няколко години в Германия, а изкуството му е познато както в национален, така и в международен план. Този глобален досег до различни култури може би оформя и разширява погледа му на художник.

Целта му не е да плаши с изложбата си, а да създава един естетически свят, в който зрителя да влиза и пътува. Да се губи между линиите и фигурите, някои от които изглеждат едни при близък контакт и други, при малко отдалечаване. Не търси баланс между усещанията, защото вярва, че балансът не е качество на твореца. Вярва, че творецът трябва да е краен, радикален и не може да върви по средата.

„Дигитална археология“ се разделя на няколко цикъла – TransOrganic, който използва сложни геометрични фигури за вътрешното търсене; Para Bellum използва картографирането, за да наблегне на милитаристичната тема; Order, който изследва музикални и философски загадки; Posthuman, в който героите са свързани, образувайки динамична единица; Paleomatic, който ни връща назад, чак до епохата на Евклид; Bunker City и Zero City, който чрез инженерната си система пресъздава опорочената ни екосистема и градовете, които обитаваме.

Цялата тази Антиутопия носи различни настроения и препратки, спрямо цикъла, който наблюдаваш. В един сякаш си попаднал в компютърна игра, в друг като че ли си главно действащо лице в „Метрополис“. Ако има нещо обаче, което обединява това съвкупно творчество, освен изначалната сила на математиката, то е усещането за граница – между ексклузивната надежда и най-тъмния час за човечеството…

За автора

Вашият коментар