Днес ви предлагаме прочит на стихотворението "Потомка", дело на една личност, оставила трайна следа в българската литература, чийто образ остава противоречив и разделя обществото ни в мненията си за него. Обичана или мразена, осъждана или разбрана, Елисавета Багряна остава незабравена грандамата и до ден днешен.
Стиховете на писателката са преведени на 30 езика, а „Стихии“, „Потомка“ и „Кукувица“ са сред най-известните стихотворения в родната ни литература. Творбите й са огледало на живота й, като творчество и личност при нея се припокриват изцяло.
ПОТОМКА
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Елисавета Багряна
За автора
