Под прицел: Тъжната участ на Панаира

Когато бях дете, един дядо ми разказа следната история: Неясно кога, но някъде между Освобождението и Втората световна война, живял един селянин, който не бил ходил в града. Когато най-накрая отишъл, след завръщането си бил много доволен от късмета си, че уцелил времето през, което се провеждал панаир. Всъщност забавното е, че панаир нямало. Това било нормалното градско оживление, но понеже в селото му е така на събора (който често обозначават и като „панаир“), човекът решил, че имал щастието да попадне на градския вариант.

За съжаление в Пловдив Панаир на практика отдавна няма. Сега вече официално тази година есенното изложение няма да се проведе. Оправданието е пандемията, но всички пловдивчани знаят, че откакто тази местна институция премина в частни олигархически ръце, тя вече не е това което беше в близкото и по-далечното минало. Дълго време панаирът се радваше на подкрепата на централната власт. Той беше официално място, където се представят достиженията на световната икономика у нас, осъществяват се бизнес контакти и сделки. След възстановяването му от прекъсването заради Втората световна война през 1947 г. Панаирът е построен на сегашното място и бързо става притегателен център за посещения от целия свят. Провежда се през първите две седмици на септември. Градът се препълва. Места по хотели и квартири няма, за нощувки се използват общежития, училищни сгради, дори тютюневите складове. Всеки иска да види техническия напредък на Изтока и Запада. За зажаднелите за нещо по-пъстро, качествено и непознато жители на комунистическа България „Панаира“ беше Манна небесна, Рог на изобилието. През времетраенето му магазини и заведения бяха заредени по-богато от друг път. Само тогава например можеше да се опита по-голям асортимент от марки бири, произведени в България и дори чужбина. През останалото време трябваше да се разчита само на производството на Пловдивската „Каменица“, което нямаше особено високо реноме. (Това обаче не пречеше редовно и тази бира да не достига.) Децата щурмуваха оградата и палатите с уменията на елитни обсадни войски. Грабеха всичко, което им се предложи от щандовете – рекламни листовки, дребни сувенири и лакомства, но нерядко и неща, които не бяха предназначени за вземане. Често наставаха разправии и дори битки, как да се подели плячката. Кварталите около градчето се изпълваха с иначе невиждани западни марки автомобили. По най-„екзотичните“ от тях висяха на гроддове любопитни малчугани, желаещи да видят „колко вдига“. От 1981 г. започна да се провежда и пролетен панаир. През същата година се състои и все още пословичното Световно ловно изложение

Източник: ДА "Архиви"

Източник на снимката: ДА „Архиви“

С падането на социализма Панаирът се разви още повече. Дейността му стана целогодишна. Създадоха се множество други форуми за различни браншове и производства. Направиха се инвестиции в нова ограда, палати, Конгресен център. Градът продължи да живее с ритъма на Панаира. За есенния заведенията вдигаха цените, нароиха се частни хотели, но и традицията на квартирите продължи. За да се изпълни всичко навреме се наемаха хора отвън. Аз лично като студент през втората половина на 90-те години съм работил охрана, бояджия и стъклар. През 2006–2007 г., когато всичко изглеждаше толкова перспективно и страната влезе в така очаквания Евросъюз, стана горепосочената и добра позната далавера със смяната на собствеността и нещата тръгнаха към лошо. Новото управление започна методична чистка на всички стари панаирни служители, които знаеха какво и как се прави и бяха познати и търсени на старите изложители от страната и чужбина. Резултатът веднага се усети и понастоящем няма и следа от предишното оживление. Конкуренцията вътре и вън също свърши работа. Въпреки че панаирът още в 1936 г. е утвърден с правителствено решение като единствен, през 90-те години в София започнаха да създават собствен, който понастоящем работи с пълна пара и се ползва с всички формални и неформални софийски позиции и контакти. Старите клиенти се преориентираха към София или други съседни държави. Така това място, в което над 60 години са наливани пари на държава и община, в момента пустее и перспективите не са благоприятни. Загубата на работещия панаир нанесе удар на градската икономика, но Пловдив е голям град и няма как да зависи само от едно предприятие. Бяха разбити обаче множество човешки съдби. В кризисните години на прехода панаирът е едно от най-сигурните места за работа в града с множество социални придобивки. Мой близък, който работеше там, след смяната на собствеността загуби работата си, а беше на безсрочен договор. Няколко години преди пенсия. Имаше кредити, които нямаше как да обслужва. Тръгна по съдии изпълнители. В кантората на един попаднал на служителка, бивша колежка, която му казала – „ако знаеш колко хора от Панаира идват тук…“ В крайна сметка се поболя и почина.

Нелепото е, че през последните години Пловдив и местната индустрия направиха голям скок, градът стана притегателен център за бизнес и работни места, а Панаирът отсъства. Като се има предвид какви бяха неговото значение и мащаб в години, когато Българската и пловдивската икономика се намираха в много по-незавидно положение, можем да си дадем сметка за пропуснатите ползи.

Вашият коментар