Атентатът срещу Charlie Hebdo: Как се стигна дотук?

Има нещо гнило във Франция

Ислямът и атентатите от 7-и януари 

Цяла Франция оплаква жертвите на терора, случил се на 7-и януари в центъра на Париж. Ужасът е навъобразим и няма думи, които да опишат този варварски атентат. Подкрепа идва от целия свят – подкрепа за редакцията на Шарли Ебдо, за близките на загиналите, за поразеното френско общество. Но извън човешките жертви, мир на паметта им, жертва е цяла Франция, жертва е Европа, жертви са обикновените мюсюлмани, жертва е цялата ни цивилизация, всички демокрации по целия свят. Защото няма демокрация без свобода на словото. Нашите основни свободи, ценности и култура са поставени пред огромно изпитание, жертви на терористичен акт.

И не е само Шарли Ебдо. Всички си спомняме за кървавите атентати в Тулуза и Монтобан през март 2012 г, както и за наръгания военен посред бял ден в бизнес квартала Ла Дефанс. Редица французи станаха жертви на тероризма в различни части на света, отвлечени и екзекутирани или спасени ин екстремис от френското правителство.

Ерве Гурел, турист и планинар бе отвлечен и екзекутиран в Алжир през септември от ислямистка групировка. Няколко месеца по-рано Жилберто Родригес Леал стана жертва на терористи в Мавритания, а Камий Льопаж, млад фоторепортер загина, отразявайки конфликта в Централноафриканската република. Журналистите от Радио Франс Интернасионал Гилен Дюпон и Клод Верон бяха екзекутирани от сепаратисти в Северно Мали през 2013 г.

Пак в Мали бе екзекутиран Филип Вердон, а по-рано Дени Алекс и Мари Дедиу бяха екзекутирани в Сомалия. Списъкът е дълъг, особено ако се добавят и спасените журналисти, бизнесмени или обикновени туристи от Нигер, Нигерия, Либия, Мали, Йемен, Сирия.

Само преди няколко седмици коли се врязаха в пешеходците в Нант и Дижон, като единия от шофьорите крещи Аллах Акбар.  

А парадоксът е, че това се случва във Франция, страната на човешките права и на индивидуалните свободи. Ами заслужават си, от толкова толерастия, ще кажат някои. От толкова права стигнаха до тук. Само че не е точно така и за да се разбере как се стигна до тук е нужно да се познават добре френската история и култура.

Но всъщност как и защо се стигна до тук?

Колониално минало на Франция

Франция се впуска в колониалното приключение през 16 век в търсене на нови източници на богатства и като конкуренция на останалите империи (британска, португалска, испанска, холандска). Друга причина за колонизацията по онова време е било разпространението на християнската вяра. Експлоатацията на екзотични култури за метрополията като кафе, захарна тръстика, какао и други налагат експлоатацията на роби в плантациите.

И докато първата вълна колонизация е насочена главно към Азия, Америка и Карибите, то втората (при Наполеон) се съсредоточава върху Черна и Северна Африка, Близкия Изток и Тихия Океан. Така Мароко и Тунис стават френски протекторати, Алжир и части от Сенегал са неразделна част от Френската република, а след първата световна война Франция получава мандат да управлява Сирия и Ливан.

По време на двете световни войни, колониалните трупи играят важна роля в редиците на Франция, а след това получават специален статут и правото да се установят в метрополията. Що се отнася до алжирците, които са и мнозинството френски мюсюлмани, до 1962 г те са били пълноправни френски граждани и също са имали правото да се установяват в метрополията. Нуждата от нископлатена работна ръка за реконструирането на разрушена Франция след двете световни войни, и икономическият бум през Тридесетте славни години (1945-1973) налагат на Франция да приеме все повече мигранти от колониите, които се установяват трайно в Европа и получават френско гражданство. Силните връзки, които страната поддържа с бившите си колонии продължават дори и след деколонизацията, като десетки хиляди мигранти се установяват всяка година в страната като работници, студенти или по процедурата за семейно регрупиране. Основните подбуди за миграция са икономичеки, имайки предвид фрапантните разлики на развитието и възможностите, които предлага Франция в сравнение с бившите си колонии. Днес в страната живеят около 5 000 000 мюсюлмани, повечето от които второ, трето или четвърто поколение френски граждани.

Любопитно е да се отбележи, че 101-ият френски департамент Майот, остров в Индийския океан, наследство от империята, е съставен от 95 процента мюсюлмани от африкански етнос. Следващият път, когато чуете, че има много араби и чернокожи в Париж, спомнете си, че само до преди 70 години Франция, Алжир, Сенегал, Габон, Конго и Нигер са били една и съща държава.

Демокрация, ценности и политическа коректност

„Свобода, равенство, братство” гласи френският девиз. На него се позовава френският обществен договор, т.нар. републикански пакт, или универсализъм. Това най-общо означава, че Нацията се гради върху определени ценности, споделени от всички граждани, а не върху етнически, културни, религиозни, социални и други различия. Човешкият индивид се ползва с определени права без значение от други фактори и само защото е човек. Всеки индивид е равен на всички останали, без значение от личните характеристики.

Републиката е светска, държавата е унитарна и неделима. Секуларизмът (лаицизъм) е силно застъпен във френските републикански ценности – Републиката гарантира свободата на съзнанието и свободното изповядване на култовете в личното пространство на всеки индивид. За сметка на това, в публичното пространство религията е разделена от държавата. Републиката не признава и не финансира никоя религия, като по този начин осигурява равното третиране на тези, които вярват в Исус, в Аллах, в Буда или в нищо. Създава се една нация, без религиозни различия между членовете и, общият интерес доминира над личностните различия, гарантирайки мира в обществото.

По време на колониалния период, особено след аболирането на робството, републиканските ценности се прилагат и на колониите, като точно този универсализъм подбужда асимилационните политики, позволявайки на хората да принадлежат към френската нация без значение от етнически, културни или религиозни различия. И до днес в името на обществения договор, Франция не признава никое малцинство, никой етнос, никоя религия. Етническите статистики са забранени от закона, и не е известен точният брой чернокожи, азиатци или мюсюлмани.  В тази връзка мултикултурализмът не е особено популярен в страната, тъй като имигрантите на теория се асимилират тотално във френското общество. Получавайки гражданство, де факто подписват обществения договор, който не признава никакви общности и различия между французите.

Но само на теория. На практика свободното раздаване на френско гражданство през последните десетилетия раздели французите на няколко нива: французи с френски произход, повечето бели и християни, със сравнително висок доход и социално положение; натурализирани французи от няколко поколения, най-често произхождащи от бившите колонии в Африка, Америка, Близкия Изток, Азия и Океания.

И докато по-голямата част са успешно интегрирани и активно участват в политическия и икономически живот във Франция, част от тях не успяват да асимилират републиканските ценности. Ниско образовани, регрупирани в определени квартали и предградия, с голям процент безработни и нископлатени служители, те не успяват да се интегрират. Рано отпаднали от образователния процес, най-често без никаква квалификация, често стават жертви на дискриминация и безработица, затъват в престъпност (най-вече дилърство и дребно хулиганство), чувстват се изключени от обществото, в което живеят. Родени във Франция от родители имигранти, често идеализират имагинерна представа за страните, от които произхождат, като открито ненавиждат Франция, която ги дискриминира и изключва. Те имат френски документи за самоличност, но не се чувстват французи, не разбират републиката и ценностите и, понякога директно ги отричат. Изпадат в състояние на криза на идентичността – противоречие между мюсюлманските ценности и култура, в които са възпитани вкъщи и светските републикански ценности в училище.

Социалното излючване култивира неразбиране и омраза към Франция и към френското общество и институции, които лицемерно претендират за равенство и братство, а се оказва, че някои са по-равни от други.

Голяма част от тези изгубени в идентичността си французи от чужд произход попадат в затворите, където се радикализират и започват да изповядват твърдият Ислям, най-често салафизъм. Най-после намират начин да се борят с това общество, което не разбират и което не ги разбира, а ги смачква и асимилира насила. Намират думи, с които да изразят омразата си, намират най-после идентичността си, намират себе си чрез фанатизма. А фанатизмът не признава свободата на словото, нито личностните свободи, които макар да твърдят че са универсални, често се ограничават в Западните и по-прогресивни страни. Намират и кауза за борба: борба срещу декадентния Запад, срещу неверниците, срещу сионистите, окупиращи Палестина, срещу интервенциите в Либия, Мали, Ирак, Сирия и Афганистан, които приемат като война на Запада срещу мюсюлманския свят.

Агресивната външна политика на Франция в Африка и Близкия Изток

От няколко десетилетия Близкият Изток и Северна Африка са театър на непрестанни геополитически мутации. Припомнете си Иранската революция, минавайки през войната е Персийския залив (Ирак срещу Кувейт), през конфликтите в Ирак и Афганистан, през Хамас и Хизбулла, през вечния палестински проблем. И по-скорошните събития около Арабската пролет, свалянето на Кадафи в Либия, военните операции в Мали и Централноафриканската Република, както и сирийския конфликт, като не забравяме и ИДИЛ, Франция е деен участник във всежъзможни военни и мироопазващи операции. Постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, страната играе ключова воля във формирането на световните политики и интервенции в тези и много други конфликти. Без да се спираме на всеки от тях, ще припомним, че за последните 30 години френската армия участва в над 40 конфликта в Африка и Близкия Изток, както и в съвместните операции под флага на ЕС, НАТО, ООН.

Тази активна военна дейност срещу голяма част от мюсюлманския свят се посреща със смесени чувства от французите и особено от французите мюсюлмани. Официално военните действия са мотивирани от хуманитарни, хуманни, мироопазващи и демократични подбуди, но често страната е обвинявана във вмешателство във вътрешните работи на тези страни, в империализъм, неоколониализъм и защитаване на лични  и икономически интереси.

Като следствие от тази интервенционистка и често агресивна външна политика, все по-често се наблюдава отвличане на френски граждани в различни части на света, атентати срещу стратегически за Франция обекти (уранна мина на Арева в Нигер, газова платформа в Алжир), както и увеличен риск от атентати на територията на Франция. Нека не забравяме, че Мохамед Мера, убиецът от Тулуза, уби трима военни и четирима цивилни, от които три еврейски деца, за да  отмъсти за милионите убити палестинци.

Кризата във френското общество

Франция е в криза. Достигнат е абсолютният рекорд безработни за всички времена, доходите на населението намаляват, данъците се увеличават, както и нуждите за социално подпомагане. Дългът на страната през 2014 г. е 2000 милиарда евро. 23 процента от населението е на минимална работна заплата (1445 евро бруто през 2014 г.), а средният доход не расте.

Все повече се утвърждава мнението, че Франция не може да издържа „цялата мизерия на света”, че има прекалено много помощи, прекалено много социално подпомагани, прекалено много чужденци за издържане.

Освен икономическа, обаче, кризата е и социална. Лимитът на търпимост е крайно намалял във френското общество, стачките и протестите не спират от 2012 г. насам. Всички групи протестират, борбата на класите се усеща все повече, а социалната кохезия във френското общество изглежда все по-крехка. Кризата на идентичността е все по-осезаема. Какво означава да си французин в 21 век? Какви са правата и задълженията на френските граждани, разкъсвани от социални и икономически проблеми? Къде е лимитът на социалната държава и на националната солидарност, когато все по-малко са тези, които плащат данъци и все повече са тези, които получават помощи? Кой има право да получава и кой колко дава на френското общество?

Това са въпросите, които си задава всеки французин. Социалната нетърпимост нараства все повече, като определени групи стават все по-често жертви на расизъм, дискриминации и изключване. Същите тези групи в отговор се групират в общности, за да се предпазят, под мотото „заедно сме по-силни”. Заплашени, търсят решение в това, което ги сплотява, и едновременно ги разграничава от обществото, към което принадлежат на теория.

Мюсюлманите се радикализират в отговор на социалната нетърпимост към тях. През последните години законът забрани „религиозните символи” в училищата, като имплицитно ставаше въпрос за мюсюлманските забрадки.

Забраниха и минаретата на новопостроените джамии, а законът против закриването на лицето на публични места визира открито мюсюлманската бурка. Много училищни столове не сервират храна „халал” на децата. Французите стават все по-нетърпими към исканията на мюсюлманските общности и чувстват заплаха за ценностите, върху които се гради обществото им.

В резултат, крайно дясната популистка партия на Марин Льо Пен, Национален Фронт, е все-по популярна и печели все повече симпатии дори на тези, които традиционно гласуват вляво (работници, селяни). Антиимигрантската и антимюсюлманската реторика се увеличават все повече, в унисон с други европейски страни, като Швеция, Германия и Италия.

В резултат, мюсюлманите се чувстват стигматизирани и отричани. Някои заминават за Сирия и Ирак да водят свещенната война джихад. Социалните мрежи са пълни с групи за набиране на джихадисти и бъдещи терористи. Общностите, непризнати от републиката се обръщат срещу нея.

Сблъсък на цивилизации?

Да се върнем на Шарли Ебдо. Пореден шамар за френското общество, пореден шамар за френския интеграционен модел и социална държава. Значи ли това, че републиканския асимилационизъм на Франция е провален? Със сигурност не. Огромната част от мюсюлманите в страната са интегрирани в нея и споделят ценностите на Републиката. Изповядват религията си в личното пространство, без това да пречи да бъдат пълноценни граждани, споделящи с останалите французи ценностите на френското общество. Плащащи данъците си и допринасящи за развитието на френската икономика, култура и политика. Дори и да не са съгласни с някои решения и политики, се съобразяват и изразяват по-скоро гражданска позиция, отколкото общностни искания.

Малцина са тези, които  открито се противопоставят на устоите на френското общество и представляват опасност за населението, но точно те са причината за все по-осезаемото стигматизиране на Исляма. Завърта се омагьосан кръг, в който жертва са най-вече умерените мюсюлмани. На тях им се налага постоянно да се оправдават и да доказват, че те не са такива, че тяхната религия не изповядва тероризма и варварството, че споделят западните и френските ценности, които приемат за универсални. Това е мнозинството мюсюлмани.

Някои пък се ориентират към радикалния Ислям. Ислямистите никога няма да приемат нашите ценности, демокрацията, светската държава и секуларизма. За тях карикатура на пророка винаги ще означава гавра с най-святото, оправдаваща отнемането на човешки животи. Свободата на словото не съществува, не съществува Републиката и законите и, съществува само Шериатът. Джихадът е тяхната  ценност, а борбата с неверниците – най-висша цел.

За щастие съвсем малка част от мюсюлманите във Франция са ислямисти или склонни към радикализъм. Френското общество е достатъчно силно, за да се обедини и да се пребори с терористичните заплахи. Мюсюлмани и християни заедно манифестират и в този момент по улиците на френските градове, обединени срещу варварството и тероризма. Политиците един по един апелират за единство на нацията в този момент, като отговор на атентатите срещу Шарли Ебдо.

Нека не забравяме, че част от жертвите на терористите бяха също мюсюлмани, а кампаниите „Аз съм Шарли” и „Аз съм Ахмед” достигнаха целия свят.

Все още има солидарност между французите – християни и мюсюлмани. Сблъсък на цивилизации във Франция няма да има. Но да, ще има и други жертви на тероризма, ще има и още атентати  като този срещу Шарли Ебдо. Никой, дори разузнаването не знае къде и кога.

Но атентатите срещу Запада и християнския свят, от Ню Йорк през 11 септември 2001 до Париж през януари 2015, минавайки през Лондон, Найроби, Лагос, Сидни, Бостън или Отава са неизменна част от нашето ежедневие. С две уговорки: 1)най-големите жертви на ислямисткия тероризъм са самите мюсюлмани 2) християнският тероризъм съществува от кръстоносните походи и до днес (холокост, Ку Клукс Клан, ИРА, ЕТА и т.н.)

Снимки архив: lefigaro.fr и liberation.fr

Автор: Калоян Колев за mediacafe /студент във Франция/

Ница, 09/01/2015 г.

Вашият коментар