Критика на критиката

Какво прави едно изкуство важно е въпрос на дълги спорове, или да го кажем по-дипломатично – въпрос на гледна точка.

Някои ще кажат, че то трябва да се продава добре, други – че то трябва да е качествено, да образова и възхищава широката публика, трети – да получава световна известност, четвърти – да повдига въпроси относно съвремието и живота ни.

Много хора ще се обидят, но пък едва ли има с какво да ме оборят. С много малко изключения, важно изкуство по нито един от тези – или каквито и да е – критерии в България скоро не се е появявало. Такова истински важно, заради което да се замислим – „Абе защо сме от по-богатите народи по света, а сме едни от най-нещастните?“, „Защо постоянно гледаме на миналото си с тъжна и нереална носталгия“ или „Защо бием циганите“.

Единственото истински добро произведение на изкуството, което провокира нещо (позитивно) у някого, извън роднините и приятелите му, беше боядисването на паметника на Съветската армия от Destructive Creation.

Кадрите на Лубри, част от Нощ на музеите и галериите 2012, на космат мъж, облечен като жена, бяха провокативни, имаха идея да се замислим за сексуалност, поведение и обществени реакции, но бяха забравени дни, след като предизвикаха псевдо-скандал и бяха скрити. Изложбата на Кокимото с поглед към мислите на свещениците също стигна до новините с въпросите, относно перверзните или меркантилни идеи у църковните служители, но ако не беше реакцията на Варненската митрополия, нямаше да чуем за нея.

Съвременната библиотеката на Студио 8 1/2 спечели признание и награди в България и чужбина, но видяхте ли някъде нещо различно от това, че е много „красива“ или „интересна“ или нещо подобно – някакъв разговор за съжителството на съвременната със старата архитектура, размисли върху модерното представяне на книгите за публиката, нещо?

Според мен, фундаменталният проблем на българското изкуство не е в липсата на качествени артисти, културни мениджъри, незаинтересована публика или скучни събития. Нито пък в голямото разединение между различните групи артисти – всички, работили между двете световни войни в Париж – безбройните „-изми“ сякаш са се оправяли достатъчно добре, за да останат в историята. Или пък в слабото публично финансиране или институционална подкрепа – историята отбелязва с гордост „отхвърлените“ Мане или Търнър, които вместо самодостатъчно декоративно изкуство провокират с тема и въпроси, неудобни за властта и обществото.

Да очакваш с публични финанси да правиш качествено изкуство, което да провокира и променя света, е абсурдно.

Фундаменталният проблем на българското изкуство се корени в липсата на качествена критика в медиите и оттам – сред обществеността. Защото за разлика от останалите клонове, които са в малко по-свободна връзка един с друг, арт-критиката е фундаментално важна за всеки от останалите. Как един артист би се развил, ако не получава качествена и разнообразна оценка?

От другата страна е оставен клетият български аматьор-любител на изкуството, който се лута хаотично, оставен сам в морето от изключително добри (каквото има) и напълно посредствени (каквито също има) творби, без да може да чуе различни гледни точки от професионалисти. Когато човек отива на почивка, чете за добрите и лошите страни на курортите, или хотела, в който ще отседне. Когато си купува кола, смартфон или хладилник, чете оценки и мнения. В културата обаче всеки трябва да се справя сам.

Това естествено вреди и на артистите, както и на хората около тях. Разбира се, различни мнения има, и се чуват. Важното е обаче как биват изказвани. Защото ако чуете, че една творба е лоша, защото е „консервативна“, или пък защото е „твърде либерална“ и това е нейният единствен грях, всичко това говори повече за некомпетентността на този, който дава мнение, а не за качеството на самата работа. И оттам за самия артист има два пътя – или да се вслуша в хората, около него, които го хвалят и му обясняват, че е много добър, и съответно го напътстват да следва техните стъпки и да работи както те са работили, или да акцентира на онези, които казват, че стилът му е прекалено остарял, или пък си позволява твърде много, и да замине за Щатите да мие чинии.

Някои вероятно ще кажат, че критика има, но тя (почти) винаги е едностранчива. Един стил, едно поведение, или се коментира като добро, или се коментира като лошо. И твърде рядко се намира някой, който да защити разкритикувания, или да разкритикува похваления, с аргументи и ясна позиция. И пак се връщаме на клетия български любител на изкуството, който остава сам в целия този хаос.

Да, от време на време се появява статия за някой музикален спектакъл или театрална постановка. WhATA, например, пишат чудесно за архитектура и градоустройство, но без изобщо да са виновни, тезите им олекват, понеже липсва ответната страна, няма отговор и друга позиция. И клетият български читател остава с горчивия вкус, че или трябва да се довери сляпо на единственото, което прочете – без значение дали е позитивна или негативна критика – или изобщо да не я чете.

И следващото, което прави – да спре да се интересува изобщо от изкуство.

А така в България никога няма да се появи нещо важно и затрогващо.

Или поне няма да разберем.

Още за критиката и културата може да видитв ТУК и ТУК

Вашият коментар