Наивната вяра в очите срещу Чавдарчетата на реалността

Поредният, вече 160-и (има ли смисъл да ги броим?) ден на протести, все повече оформя истинските форми на мъглявата реалност, в която живеем. След организираните митинги на ГЕРБ и БСП-ДПС, видяхме и организиран митинг на КНСБ, и на таксиметрови шофьори – и отново на очи се наби бруталната разлика между режисираните постановки на опитните кадровици и импровизациите на младите глави.

В митинг, за който май никой не знаеше до преди 2-3 дни и много малко хора знаят исканията му и сега (освен традиционното, което един синдикалист може да иска – „увеличение на заплатата“), пристигнаха няколко хиляди души, напротестираха се, получиха си срещичките с депутатите и изглежда ще им бъдат изпълнени и някои от исканията.

Таксиметровите шофьори също се организираха, дойдоха, напротестираха се и веднага чухме, че някакви възрастови ограничения ще отпаднат. Някакъв човек, бъдещ политик, който се е показвал по телевизията, дойде пред президентството, получи цялата държавна подкрепа да бъде охраняван от „лумпените“, които сами може да видите по снимките, и си получи мечтаната целувка с Волен Сидеров. Инсценирано, режисирано, поставено, изпълнено. Сигурно чакат да им ръкопляскаме.

Съжаляваме, господа синдикати, политици, господин Бареков. Аплодисменти на протеста на 20-и ноември се чуха, когато протестиращ прескочи огражденията за да окаже първа помощ на полицай, който припадна до огражденията. Както за протестиращия, който се намеси, така и за полицаите, които очевидно проявиха разум и осъзнаха намеренията му, а не му скочиха с палки.

Уви, като служители на своите шефове, те са длъжни да си изпълняват нарежданията, и в крайна сметка студентите получиха Чавдар, запречил Дондуков (при това не само пътя на студентите, а и на куп трамваи, в които дори 2-3 часа по-късно хора чакаха с надеждата, че някога може да стигнат до Красна поляна). Получиха и още куп полицаи с каски, бусчета и жандармерия по целия път до Сточна гара. Отцепената територия по незнайно чия команда беше огромна – за мирно време, това е нов връх в абсурдите на тази управа.

Каква е обаче затвърждаващата се тенденция у студентските протести. Най-очевидното нещо е липсата на режисьор, на постановчик, на някой, който да нарежда заповеди отгоре. Въпреки всичко, в което се опитват да убеждават куп медии, хората по улиците са излезли с вяра и надежда, че нещо може да се случи, ако има „поставени“ или „спуснати“ лица, техният глас не се чува и никой не се влияе от него.

Необоримото, но и много тъжно доказателство е, че протестът е наивен.

Очевидна е вярата на студентите и техните приятели-протестиращи, че гласът им някой ден ще се чуе. Че безспирните протести ще достигнат своя край. Че един ден ще спре безконечното иначе броене 158, 159, 160, 161… Не, няма – властта е прекалено силна да се трогне от ирония, от интелигентен хумор, от театрални боеве и гърмежи. Властта няма да се трогне, че двама протестиращи се притекоха на помощ, когато полицай припадна и като нищо може и да са му спасили живота. Няма да се трогне и от това, че в този момент дюдюканията и барабаните спряха. Пионерчетата и чавдарчетата в Парламента няма и да осъзнаят иронията да блокират бул. „Дондуков“ с автобус Чавдар. Не им пука за стотиците млади момичета и момчета, чиито очи са пълни с надежда животът им да бъде по-нормален – тяхната оригиналност за пърформанси и плакати да не се хаби за протести пред Парламента, а за театрални спектакли, с които да се пълнят залите, за фестивали, с които да обживяваме нашите градове. Очи, които обаче са по-наивни и от очите на българския народ между Санстефанския договор и Берлинския конгрес, ако ви трогва националистическата стилистика.

България днес обаче е такава: 240 души, народни представители, слепи и глухи за гласа на своите работодатели. И няколко хиляди отвън, които с надежда наивно гледат, но не виждат нито един свой избраник от другата страна на огражденията.

За автора

Вашият коментар