Непротивоконституционствувателствувайте!

В публичното и електронното пространство тази дума е определяна като най-дългата в българския език. Дали е така, или е градска легенда, не мога да кажа с категоричност. Със сигурност в академични речници тя не се среща, но това не означава, че не съществува. Смисълът ѝ би следвало да бъде нещо от рода „не бъдете против конституцията“.

Строго погледнато, България дори и през 1990 г. новата конституция не беше най-належащата и непосредствена задача, но тогава по ред причини се тръгна към избори за ВНС – дебати, разправии; в крайна сметка реформите се забавиха и поради тази причина страната ни влезе значително по-късно в ЕС, като още има различни проблеми. Чехословакия, Полша, Унгария започнаха първо с икономическите реформи, и за известно време забраниха комунистическите си партии, докато в България префасонираните на социалисти комунисти организираха изборите, спечелиха ги и сложиха началото на новата политическа система, започвайки от конституцията. Който е чел Живковския основен закон, както и предишната, приета през 1947 г. Димитровска конституция, трябва да е наясно, че те никак не звучат недемократично. Проблемен за началното развитие на България като правова държава, а и като суверенна, към началото на 1990 г., беше основно член първи, който прокламираше социалистическия характер на държавата и водещата роля на комунистическата партия и СССР. Неслучайно първите протести бяха насочени срещу него. Основният проблем на тоталиталния режим беше, че всъщност управлението на страната се ръководи не в Народно събрание, Държавен и Министерски съвет, а от висшите органи на БКП. В този случай обаче голяма промяна така и не се е случила. И днес курсът на държавата се определя на партийни или междупартийни форуми. Нерядко и отдвъд нейните предели.

Но сега не сме 1990 г. България е в семейството демократичните държави. Може и да има известни проблеми, но те са функционални, не системни и нова конституция особено в краткосрочен план би влошила нещата. За какво трябва да се дават двойно повече пари за избори и за издръжка на 400 депутати, като най-належащите промени – предимно за организацията и ръковдството на съдебната власт и прокуратурата могат да се вземат и от обикновено НС? Парламентарната демокрация не е евтина, има и недостатъци, но представителството трябва да бъде широко. 120 души могат да бъдат поставени в зависимост много по-лесно от 240. Може би наистина броят на депутатите трябва да бъде намален, но е неприемливо да пада под 200 души.

Друга голяма опасност е пропагандирането на мажоритарната система като панацея. За малка страна като нашата това означава огромна загуба на гласове и отново ограничаване на представителството. Всеки политически анализатор знае, че пропорционалната система е по-справедлива и съответно – по-нова и разпространена по света. Още по-справедливи са тези със смесен характер, макар че е ясно – съвършени избирателни системи няма. На практика и сега у нас се използва един от най-добрите варианти – преференциалният вот. За да проработи той обаче, е необходимо хората да го използват, а населението така и не иска да го прави достатъчно масово. И тъй като системните партии нямат нужда от нарушаване на статуквото, каквото би станало с масово гласуване и ползване на преференциите, съвсем неслучайно сложиха доста висок праг и така блокираха тази хубава инициатива. Поне така беше доскоро. Защото българският народ все по-малко и по-малко гласува, същото важи и за преференциите и така статуквото остава ненарушимо. А точно това е начинът да се сменя властта по демократичен път – с избори.

Добре би било преференциалният вот да няма праг, но още по-добре ще бъде ХОРАТА ДА ГЛАСУВАТ. Колкото по-масово, толкова по-добре. Веднага традиционно негласуващите биха казали, че няма за кого. И аз често мисля така, но гласувам с отвращение. Защото според мен това ми дава основанието после да имам изисквания към управляващите, дори да не съм избрал тях. Гласуването не е нужно да ни харесва, но трябва да го правим. Нима всички ние постоянно правим само това, което искаме и обичаме. Винаги ли консумираме любимите си напитки, имаме ли възможнаст да живеем в перфектното жилище, да караме перфектната кола, да притежаваме най-модерния мобилен телефон, да изглеждаме като фотомодели с партньора или партньорката ни в живота; да сме млади, здрави и умни? Със сигурност възможност за всичко това имат малцина. А другите? Нима живеят непълноценно като са направили компромис с това и онова?! По силата на житейските обстоятелства. Животът е низ от компромиси, същото е и в политиката. Просто, когато дойде времето, трябва да се вдигнем и да изпълним това задължение, като се стараем да намерим това, което най-много ни допада. Колкото и всички да са маскари.

За тези 30 години България достигна и много положителни неща, въпреки всички видими негативи и може би най-ценното е, че сме част от света на демократичните общество, който дълго време ни приемаше с недоверие. Към момента очевидно има проблеми. За това са и протестите. Но протестиращите граждани трябва да имат предвид, че не стъпват на кота нула. Активизирането на гражданското общество е нещо много положително, но именно сега трябва да се предложат адекватни политически проекти и алтернативи. За да се свали правителство и парламент, трябва и на малките деца да стане ясно, че актуалното статукво не отговаря на това, което се е получило на последните парламентарните избори. С други думи и в този случай трябва масовост. Кръстовищата да се блокират от многохилядни човешки тълпи, а не от малобройни подозрително изглеждащи индивиди с няколко палатки. Не искам да обиждам никого. Но на мен това са ми впечатленията от повечето блокади. Особено като ги сравнявам с тези от 1990 и 1997, когато действително цялото население беше по улиците. Ако направим проста аритметика, сега какво излиза? Дори в София на най-масовите протести, при очевидно сериозна мобилизация на недоволните, с голям брой дошли от чужбина и провинцията, общото число едва ли надминава 50 хиляди души, което на фона на минимум милион и четвърт столичани прави по-малко от пет процента. Къде са останалите?

А блокираните кръстовища нарушават житейския ритъм на всички и ако повечето хора са недоволни, това се превръща в изнудване. Никак няма да съм изненадан при това положение след предсрочни или редовни избори Бойко Борисов отново да се върне, както се казва, на бял кон. Така че качеството в протестите се постига с количество – т. е. с масовост. Точно както трябва да има масовост и в изборите. За пореден път се очертава заключението, че основният проблем на България е липсата на хора – количествено и качествено. Наскоро по телевизията един протестиращ със запъване обясни, че бил „ляв човек, проруски ориентиран“, като призова на блокираното кръстовище да дойдат повече негови съмишленици. Въпреки декларираната деполитизация на протеста. Този човечец изглеждаше и говореше така, че здравомислещ гражданин никога не би се съгласил да протестира или да участва в каквото и да било заедно с него. На всичкото отгоре заяви, че живеел в чужбина, бил си дошъл сега в отпуск да протестира, и скоро пак щял да си ходи. Това ако не е наглост.

Емигрантите обичат да свирят на тънката струна, че били изгонени от политическото управление и корупцията. Повечето, които познавам обаче, не са прогонени от нищо друго освен от собствените си желания и амбиции – някои с покритие, някои не чак дотам. Вероятно с тази цел е едно от по-ясно формулираните искания на протестиращите – да се гласува електронно. Но такава практика не е позната никъде и ако се допусне, злоупотребите ще достигнат нови висини. Поне ще се окаже, че ромските махали, в които имаше трудности с дистанционното обучение заради липса на свързаност и устройства, проблемът ще е решен и там процентът на гласувалите, убеден съм, ще е най-висок, като няма да е далеч от 100. Достигаме до въпроса трябва ли хора, които не живеят в България, да определят нейната съдба? Сякаш не изглежда особено редно. Тези хора работят и плащат данъци другаде. В Гърция – люлката на демокрацията – е забранено на гърците извън страната да гласуват. Те са повече от живеещите в нея и могат коренно да изменят баланса. А как може политиците да правят кампания в чужди държави из целия свят? Съвсем скоро се шумеше и правеше всичко възможно да не гласуват от чужбина наши съграждани, живеещи в Турция. Каква е логиката при това положение?

Гласуването с машини също не е панацея. И никак не е евтино. Изобщо има върху какво да се замислим. Естествен човешки стремеж е развитието към по-добро, но на този етап новата конституция изглежда далеч от дневния ред.

Вашият коментар