Няколко притеснения за бъдещата Европейска столица

Продължава тенденцията в културата да се работи на тъмно

Опитът на Европа е загърбен, превръщаме в провинциалисти в собствената си крайна балканска действителност

С типично и никак не изненадващо закъснение на 31 май бе обявена Отворената покана за проекти, свързани с проекта „Европейска столица на културата“ през 2019-а. По темата открито се говори от лятото на 2015-а, а през февруари 2016-а имахме и конкретен срок – „до месец“, обещано от артистичния директор д-р Светлана Куюмджиева пред Дарик радио. В крайна сметка, 3 месеца по-късно, имаме нещо като разписан правилник.

В Mediacafe, като един от партньорите на „Европейска столица на културата“ от самото ѝ създаване следим внимателно процеса на кандидатстване и изпълнение на проекта. В следващите редове ще прегледаме недостатъците на тази Отворена покана, базирайки се на досегашния опит, разговори с няколко от партньорите в артистичната програма, документите, публикувани от европейското жури, доклада на Робърт Палмър, доклади на Мониторинговия екип и поредица разговори с дългогодишен експерт по „Европейска столица на културата“, пожелал анонимност.

Беше вече крайно време да има Отворена покана

Знам, че докладът „Палмър“ – най-детайлният документ за предизвикателствата и проблемите с Европейските столици на културата – е някаква постоянно повтаряема мантра, която много хора цитират. Аз също ще си позволя това своеволие, защото там на няколко пъти се появява един важен съвет: Планирайте от рано. Докладът е писан още през 2004-а година и не случайно няколко години по-късно се променя целият правилник за избиране на град-столица на културата.

Никак не беше случайно също, че Пловдив получи титлата през септември 2014-а, а не през май 2016-а. Причината бе, че именно този доклад ясно установява и устойчиво припомня, че планирането на ЕСК-годината трябва да започне поне 4 години по-рано. От подбраните градове едва 13% смятат, че 3 или по-малко години са достатъчни да се създаде една адекватна и стойностна програма. В българския контекст дори тези срокове трябва да са още по-разширени, защото се работи с тромави институции и гигантска бюрокрация. С все по-активното сливане на Община Пловдив и общинската фондация „Пловдив 2019“ обаче изглежда, че общинската фондация няма да е борец срещу бюрокрацията, а част от тази бюрокрация…

По въпроса дали всъщност 2019-а не се подготвя от по-отдавна, достатъчно адекватни са прессъобщенията – че „Пловдив търси партньори за ЕСК“, при положение, че преди 2 години едно от най-големите постижения беше именено големият брой партньори от страната и чужбина. Очевидно е, че този процес започва наново с Отворената покана, вместо с предварителна именно към партньорите. За това съветват и експерти от журито – но затова по-надолу.

Решенията трябва да се вземат по-прозрачно

Всъщност надеждите, че „Пловдив 2019“ ще бъде честен, европейски и прозрачен проект гаснат с всяко следващо решение на фондацията. Дали е на Управителния съвет или не – няма как да знаем, тъй като досега единствената официализирана информация бе докладът с редица съвети от Мониторинговия екип от Брюксел през миналата есен. Похвално беше, че все пак от фондацията го публикуваха.

Всички останали решения продължават да се вземат на тъмно. Управителният съвет все още се държи като някакъв конспиративен орган. Показателно за мен бе, че на няколко пъти при разговори с пловдивски културни мениджъри – или по обществени обсъждания, особено след случая с тютюневия склад на ул. „Одрин“ никой не знаеше, например, че главният архитект Румен Русев доскоро бе член на УС. По въпроса кога се срещат, какво решават, има ли протоколи и има ли желание те да бъдат обществено достъпни дори няма да отварям дума. Никой не знае.

Публикуването на Отворената покана е поредният пример за това. Във всички условия, документи, публикации и пр. не се споменава нито едно име. Нито кой е автор, нито какво е журито, нито кой ще бъде председател на това жури – колко ще са неговите членове и т.н. и т.н. „Членовете на журито се назначават от „Пловдив 2019“ и ще бъдат известни до първото му заседание“, коментираха от фондацията. Дотогава (неясно и кога) прозрачността ще е минимална, а общественият контрол продължава да бъде нулев.

Нужна е повече яснота, относно финансирането

Никъде в правилника не се споменава и нищо съществено за финансирането. Едно от малкото хубави неща е, че от кандидатите се очаква 30% съфинансиране – хубавото не е самото съфинансиране, а най-накрая осъзнаването, че приносът може да бъде нематериален – труд и т.н.

До какви суми може да се кандидатства, обаче остава пълна мистерия. „Няма фиксирани суми, очакваме реалистични бюджети“, обясниха от „Пловдив 2019“.

Всъщност това е най-„новаторското“ нещо – всички европейско направени Отворени покани обикновено започват с това – проекти до какви суми се финансират. Голяма част от проектите в Апликационната книга изискват доста сериозно финансиране – кой обаче би кандидатствал, ако не знае дали може да бъде одобрен проект, за чието изпълнение са нужни 200 000 лв? А и никой не би се заел да изпълнява един такъв проект, ако му одобрят, да речем, 50 000 от тях.

А дори и човек да не кандидатства – би било добре гражданите на Пловдив все пак да знаят какъв бюджет се отделя за проектно финансиране… Другият път, може би.

Иначе разни никак не новаторски, а съвсем адекватни за съвремието неща, като степенуване на финансирането (нискобюджетни проекти до 5000 евро, средни до 50 000 и скъпи над 50 000 евро, например) и различни условия за тях остават абсолютно в сферата на пожеланията. Опитът на Европа е загърбен и правейки се на новатори се превръщаме в провинциалисти в собствената си крайна балканска действителност.

Има ли смисъл от такава Отворена покана?

Остава въпросът дали изобщо има смисъл от такава Отворена покана. Както си спомняме от преди 2 години, когато бе представена финалната Апликационна книга, донесла ни победата, голямата гордост на пловдивския екип бе голямата бройка български и международни партньори. Работата веднага след обявяването на победата бе тези бъдещи партньори да станат постоянни и настоящи, а проектите – ако не да се реализират, то поне да започне тяхната ревизия, съвместно с тези партньори.

За година и половина проектите, по които се работи, се броят на пръстите на едната ръка. По-голямата част от партньорите разбраха от медиите или чрез трети лица за публикуваната Отворена покана. Всъщност е голяма вероятността и много от международните партньори все още да не знаят изобщо за тази покана. Изглежда тези контакти с партньорите не са се случили, а предстоят: „Ще се погрижим да уведомим всички партньори последователно“, обясниха ден след публикуването на поканата от фондацията.

Именно вътрешните контакти с тези партньори трябваше да бъдат първите стъпки към изпълняването на проектите в Апликационната книга. „Отворените покани могат да са нож с две остриета и някои градове изпитаха сериозни трудности, заради тях – заради прекалено голямото време, което отнема да се обработят поканите и нуждата голяма част от тях да се преработят или направо отхвърлят, тъй като нямат общо с Апликационната книга“, коментира по въпроса за Отворената покана авторитетен и дългогодишен член на журито, определящо градовете-победители.

Проблемна е пасивността на „Пловдив 2019“ в защита на идеите за „Заедно“

Липсата на адекватен ПР в последните месеци също може да изиграе лоша шега. Покрай безумните искания „да ни се отнема титлата“ покрай случая с тютюневия склад имаше и много по-важна тема за осмисляне – негативният образ, който Пловдив започна да си изгражда. На европейско ниво веднъж ни се изсмяха – ако искаме да сме оптимисти – при забраната за „недипломирани“ музиканти да свирят на Главната. Въпросът достигна до Европейското жури, но реакцията от защитникът на културната заедност отсъстваше.

Последва случаят с Тютюневия склад. Реакцията имаше, но тя бе доста пасивна – членовете на фондацията застанаха на живата верига в защита на културната ценност. В последствие те се отделиха от гражданите и не присъстваха на дискусията с кметската управа.

Може би е нужно да напомня на читателите случая от Валета – с който съм убеден, че членовете на „Пловдив 2019“ са добре запознати, щом са такива експерти по темата да пишат Отворени покани. Преди време в центъра на малтийската столица, бъдеща ЕСК, бяха поставени търговски павилиони, които имаха не особено адекватен архитектурен вид – макар и одобрени от местната власт. Именно организацията „Валета 2018“ се противопостави активно, като лично директорът им се зае да се противопостави и заяви, че неестетичните будки нямат място в бъдещата Европейска столица. Там културата победи, защото води битки – тук няма как да победи, защото, както се казва, не „играй“.

Говорейки си за Малта и Валета трябва да припомня и доста критичния доклад от мониторинговия екип, който следи Европейската столица за 2018-а. Там, отново след политически назначения и промени, се тръгна към промяна на Артистичната програма. Именно и това бе най-сериозната критика от журито – че програмата е причината даден град да спечели и тя трябва да бъде изпълнена. Само напомням, да не би тук да оригиналничим и да започнем да сменяме артистичната си програма.

Напоследък доста сериозна и следена от Европейското жури е и темата със забраната на бурките. Коментарите на членове на журито са, че никак не си пасва на град, спечелил с амбициозен слоган и проекти за интеграция да се върви към такъв тип забрани. До момента забраната на местно ниво не се приема, но все пак Пловдив ще бъде „Европейска столица“, а не „квартална седянка“ и не би било зле да заеме позиция на национално ниво. Иначе казано – Пловдив трябва да защитава „заедно“-то не само, като провинция, а като първенец поне в България.

Все пак опитът с конкурси е доста… скромен

Всички тези въпроси биха били безсмислени, ако „Пловдив 2019“ се бе показала като една достъпна и комуникативна организация. Уви, едно от най-важните изисквания и коментари на Мониторинговия екип, който следи изпълнението на проекта, продължава да се пренебрегва. От избирането на града за победител до днес не е проведен нито един конкурс за позиция в екипа. Нещо, което европейските експерти изрично подчертаха в своите доклади – най-малкото що се отнася до ръководните позиции.

Отново можем да се върнем и на въпроса с Управителния съвет. Както в доклада „Палмър“ и в коментарите на експертното жури, така и в самата пловдивска Апликационна книга внимателно се подчертава, че политическата намеса в проекта трябва да бъде минимална. От избирането на Пловдив до днес, обаче виждаме тъкмо обратното. Удобно продължава да се заобикаля и премълчава точно описаното в Апликационната ни книга – че в Управителния съвет кметът на града трябва да бъде редови член – а не председател. И още по-важното – политиците трябва да имат информация, но не и ръководната власт върху изпълнителния екип. „Разочарован съм да чуя, че има трима кметове и зам.-кметове в управата на фондацията“, заяви същият европейски експерт, когато му споделих състава на Управителния съвет.

Кой?

Анонимността – особено в решенията на фондацията – е сериозният проблем, тъй като няма как да се следи отговорността. Ето, в тези редове аз си споделям личното мнение – и се опитвам да го аргументирам, веднъж с позициите на европейски експерти, друг път с документи. Дали това е достатъчно или не – не знам, но споделям личните си позиции, след като съм се подписал с моето си име, а горе колегите ще сложат моята ухилена снимка. Ако бъркам си нося последствията – дали ще ме напсуват в коментарите, защото съм невеж, млад или с кофти прическа, това съм си аз.

Анонимността обаче е проблемът на обществото ни от години и затова символичен стана „въпросът КОЙ“. Хората не знаят „кой“ взема решенията и затова губят доверие – дали в държава, дали в община, дали в проект и организация, в която доскоро влагаха много вяра и надежди. Нито се знае кой ще оценя проектите, нито този „кой“ ще публикува аргументацията защо дадени проекти са или не са одобрени. Изглежда все още отсъства желанието да се избегне този проблем – с отказа Управителният съвет на фондацията да работи открито, с анонимното „експертно жури“ и с неспоменатото финансиране. А най-тъжното е, че този път отдавна е извървян от десетки други „столици на културата“ и както те, така и много европейски експерти са отворени да помагат, но амбицията за диалог – и с Европа, и със собствените граждани все още е на ниво балкански провинциализъм.

Вашият коментар