Човек дълго може да си мисли за културното наследство на Пловдив. Нали, стига да е от този тип хора, които си мислят за култура от време на време. Грижим ли се за него, как се грижим, как да го ползваме, можем ли, трябва ли и как да печелим от него?
Мисленето и следенето на процесите водят до доста кофти изводи. Ако не ежеседмично, то всеки месец различни сгради падат „жертва“ на неумели намеси. Не „съвременни“ – а неумели. Защото по света (а и тук-таме у нас) правят хубави съвременни намеси в старинна среда. Радостно е, че в Пловдив можем да дадем такива примери – от фитнес клуб Тотал спорт, където е преработен тютюнев склад, с уважение към автентичната архитектура до редица кафенета, като Артнюз, „Котка и мишка“ или Monkey’s house (има и други, разбира се).
„Новините“ в архитектурно-историческата сфера, обаче спазват същите закони, като всички останали в медиите. Няма нищо по-добро от лошата новина. Бутането на една сграда прави готини заглавия и отива на първите страници. Бавното и трудоемко реставриране – или още по-зле, постоянното и много по-евтино в дългосрочен план поддържане на дадена сграда няма да се качи на първата страница на вестник. По-малко хора ще го споделят във фейсбук или ще натиснат някоя физиономийка под публикацията.
Именно в такава среда всеки, който мисли по въпросите за културното наследство, лесно залита в меланхолия и отчаяние. Културното ни наследство постоянно и безвъзвратно се губи. Струва ми се обаче, че това е малко преувеличено.
Белите лястовици в борба с копи-пейста
Един от най-безсмислените закони у нас е законът за културното наследство. Не, че е излишно да съществува такъв или не трябва да съществува (това е тема за друг път), просто масово никой не го спазва. Малко, като закона за движение по пътищата. Спомнете си кога последно сте карали с 55 км/ч в града или сте минали в съседна лента без мигач.
Причината да съществува този закон е, за да опазим наследството си в автентичен вид за поколенията. Важен въпрос тук обаче е какво отбелязваме като ценно наследство. Какво опазваме. По тази причина групи експерти през годините решават, че тази или онази сграда е ценна и ще бъде под закрила, а друга – не е. Така някои сгради, квартали и улични ансамбли са под законова закрила, а други – не. Не искам да оспорвам тук този метод, но само ще кажа, че има редица красиви сгради, които не са под законова закрила, както и други, които са безсмислени, но защитени. И че модите през годините кое е ценно и кое – не се сменят.
Оказва се, че поради масовото неспазване на този закон често сгради под законова защита се префасадират, ремонтират по некадърен начин и като цяло достойнствата им се унищожават. Това е лошата новина, която всеки я знае. Хубавото е, че има и примери са сгради – ценни и красиви сгради – които собствениците опазват внимателно, без те да са под законова закрила.
Тези бели лястовици ми вдъхват доверие, че обществото не е тотално промито от желанието за уеднаквяване на абсолютно всичко. Масово (но не абсолютно) е мнението, че няма нищо по-хубаво от нова дограма, стиропорена изолация, опростяване и по възможност премахване на детайлите – абе като цяло, „обновяване“ на къщата с всичко, което можете да вземете от Баумакс или някой друг строителен магазин. Така всички сгради в един момент заприличват една на друга, губят не само своята история, а и своята идентичност, а градът ни заприличва на голям и тъп магазин. Всички, които се оплакват от глобализация, американизация, комерсиализация и прочее би трябвало да имат предвид това и да се борят срещу него, освен ако не са лицемерни фейсбук специалисти. Българската (и в частност – пловдивската) история е ценна и смяната на автентично българското строителство от български архитекти с купешки китайски мазилки е престъпление срещу духа ни.
Къщата на ул. „Найден Геров“
Напук на тази традиция виждаме, например къща на ул. „Найден Геров“ до пицария Верди. Сива, без феноменални архитектурни достойнства, едва ли ви е привличала вниманието. Собствениците, обаче са видели ясния почерк и индивидуалност и сградата се ремонтира бавно, с внимание към детайлна и с максимално автентични материали. Хора на ръка измазват мазилка и пиластри, вместо далеч по-лесното и много по-тъпо, скъпо и нетрайно лепене на стиропор.
Примерът е подходящ първо, защото сградата не е вписана, предлагана или каквото и да е за културна ценност. Просто една стара къща. И доскоро беше в много по-лош вид, с по-олющени мазилки и загубени детайли от тази, която събарят на улица „Отец Паисий“ – вписана, като културен паметник. Тъкмо там някакъв неадекватен човек от безсмисленото Министерство на културата се изръси, че „нямало нищо общо с автентичния вид“, виждал бил проекта.
Ако човекът в института за културно наследство се беше занимавал някога в живота си с културно наследство щеше да знае, че са единици случаите, когато първоначалния и съществуващ по чертежите проект отговаря на крайния резултат. Сградата не отговаря на проекта, но съборената сграда отговаряше на построената преди 90 години. Бяха запазени дограмите, пиластрите, мазилката, терасата, мансардните прозорци. С изключение на рекламите, къщата беше в приятен автентичен вид – вероятно цветът беше най-сериозният ѝ проблем. Неадекватността на държавния служител, одобрил, проверил и защитаваш по неграмотните пловдивски медии проекта, обаче му дава шанс да лъже хората, че „реално няма нищо общо с това, което е било“.
Къща на улица „Константин Фотинов“ на Сахат тепе
Извън ежедневните погледи на обществеността и постоянния пешеходен поток също има културни ценности. Къщата на улица „Константин Фотинов“, която има и излаз на „Тодор Каблешков“ е „декларирано културно наследство“. Една висяща номенклатура, която казва, че хем е паметник, хем не е паметник на културата. Все пак собствениците са подходили максимално адекватно и сградата се реставрира също внимателно и с респект. Един ремонт на сграда извън главните улици не би предизвикал внимание от медиите или недоволство на граждани.
Образовани хора обаче не възприемат себе си и обкръжението си за най-великите на света – и съответно не наемат синчета и дъщерички с купени дипломи да им правят проектите. Наемат хора, които могат и знаят как да работят.
Необразованите комплексирани връзкарчета искат да приличат на Медичите. Видели са ренесансова къща по някоя телевизия и са решили, че искат „такива камъни по ъглите“.
Или искат да имат „колонки на фасадата“.
Или да имат просто замък.
Интересното е, че некадърното в архитектурата върви ръка за ръка с некадърното в инженерството. Лепеният стиропорен детайл е нестабилен, влагата се просмуква по-лесно, отколкото в плътна мазилка и само за няколко години шансът да се отлющи е голям. Както „рустиката“ от стиропор на книжарницата на Джумаята, също аплодирана бурно от градската управа, вече се е разпада. Както предположих преди има-няма година. Тъпо ми е, че познах, защото е грозно. Елементите на съседните къщи – от камък, между другото, не са мръднали и милиметър, но на кого му пука?
Къщата на площад „Централен“
Главната страда най-много от всички аматьорски инициативи на самодейци. Предстои да видим какво ще се случи със сградата на „Атлас“ – макар, че притесненията там са доста. Няколко сгради по-надолу, почти до Пощата, някой друг фалшификатор обаче за няколко дни облепи първия етаж с рустика. Оригиналната идея на този стил е да се покаже здравината на сградата като видимо се изкарат големи и здрави камъни в първия етаж. Стиропорът не е известен, като особено здрав материал и да имитираш рустика с него е, да го кажем приятелски – комично. За вратата няма да отварям дума.
На 30 секунди оттам обаче дюлгери се мъчеха със седмици да реставрират къщата с вазата. Бавно и с много внимание къщата придоби страхотен вид, без да бъде фалшифицирана по никакъв начин. Фалшифицирана нито архитектурно, нито инженерно. Сградата на пл. „Централен“ след 1 година ще е в пъти по-здрава от стоящата на стиропорени кокили сестра на Джумаята. В момента строителите продължават и със страничната ѝ фасада, където проявяват същото внимание и старание. И това ще се отплати на собственика – той няма да я ремонтира отново поне 20-ина години, за разлика от тарикатчетата от останалите примери по-горе, които още след 5 ще си гледат дупките и пункнатините по препоръчаната от братчеда на един приятел изолация, братле.
Доброто срещу злото
Законите винаги могат да се нарушават. Както от тарикати, така и от тези, които уж трябва да ги контролират. Не казвам, че не трябва да има – казвам, че не бива да се осланяме само на законите и да вдигаме ръце в друг случай.
Както кметът, който твърдеше за тютюневия склад на ул. „Одрин“ 8, че нямало какво да направи, защото всичко било законно (а то май не е).
Не. Кметът, градската управа, медиите, хората има какво да направят. Добрите примери трябва да се показват и изкарват наяве. Общината трябва да се хвали с реставрацията на къща Клианти и къщата с Медальона, а не с жалката имитация на класицизъм на Джумаята. Но това важи не само за собствените проекти на общината.
Има една страхотна инициатива на „Паркове и градини“ (или „Чистота“, все тая) в която се награждават хора, които имат красиви градинки. Междублокови пространства или малки зелени паркчета в центъра на града, които някоя баба или дядо, чичо или леля, или младо семейство поддържа и вместо запустяла площ, всички хора се радват на зеленина и цветя. Инициативата се състои в това тези хора да получават разни подаръци от време на време. Вероятно по-ценно е не мотиката или чувалът тор, който ще им подарят – а уважението от институциите, похвалата, че са свършили нещо добро.
Една такава инициатива – дори чисто символична – към всеки, който се грижи внимателно за културно-историческото наследство би била много добър пример. При това не само що се отнася до моралната страна „Да запазя или да не запазя архитектурата“, ами и до практичната – „Какво значи да запазя автентичността“. Защото за много хора да изимитираш със стиропор камъни е автентично – само, дето не е. И – освен ако не са архитекти – не са виновни, че не го знаят, особено когато никой не им е казал.
Образователни и стимулиращи качественото поведение инициативи от общинската управа биха имали много по-голям ефект и биха свалили скандалите многократно. За момента Община Пловдив е сред най-недиалогичните и невъзприемчиви организации в града. Не е обаче само тя – хубаво ще е всеки – както редовите граждани, така и медиите – да обръщат внимание и на добрите примери. Нищо добро няма да излезе, ако пишем само за скандали и накрая се окаже, че човек, който се грижи за опазването на културното наследство, е някакъв тъп ентусиаст, който може само да се реди на жива верига и да спира развитието на града. Иска ми се да вярвам, че добрият пример е заразен – нека показваме повече добри примери.
Още по темата Архитектурен обзор:
За автора
