Защо не трябваше политици да управляват „Пловдив 2019“?

Без държавното финансиране, проектът е застрашен, но трябва да се запитаме защо то не идва и защо се заговори открито за него с 2 години закъснение

Фондацията работи като партийна структура и за това не са виновни София или Брюксел, а хората, които я оглавяват

2 години ОФ "Пловдив 2019" не е привлякла нито един сериозен частен или неправителствен спонсор, управлявана от политически бюрократи

Провалът на „Пловдив 2019“, който става все по-очевиден за широката публика, не е изненада. Без значение дали причината е недостатъчно добро управление, политическите игри, липсващото финансиране, вечният виновник за всичко – завистливите софиянци: все повече пловдивчани виждат една пропусната година, като „европейска столица на културата“, в която мнозинството планирани дейности просто няма да се случат.

Най-очевидната причина е липсващото финансиране. Без ангажимента, който държавата трябва да изпълни към Пловдив – представител на България пред Европа – проектът наистина е сериозно застрашен. Но финансирането е само едно от многото предизвикателства пред 2019 и е много по-важно да се запитаме защо все още държавата не си е изпълнила ангажимента и също защо чак сега, 2 години след като проблемът е налице, той става медийна атракция.

В следващите редове ще се опитам да акцентирам и да ви насоча към едно от възможните обяснения. Не от някаква лична, егоцентрична представа „нали ви казах“, а от авторитета на тези, които определят правилата на „Европейска столица на културата“ – жури, мониторингов екип, експерти, създатели на инициативата.

Един от акцентите, който всички поставяха – от специалиста Робърт Палмър през 90-те, до председателя на журито, определило Пловдив като победител Стийв Грийн и неговите наследници в мониторинговия екип – е много внимателното разделяне на култура и политика. Това е културен проект и не бива да се използва за политически цели. Защо?

Практиката в годините го доказва – европейските столици на културата често се превръщат в инструмент за вдигане на гордостта в даден град, което неизбежно води и до по-висока популярност на неговите лидери-политици. И където това експлоатиране на успеха от политици е било по-голямо, там и провалът е бил по-голям. Отново, без значение дали говорим за Печ през 2010 или Вроцлав през 2016 (не вярвайте на рекламите на Джумаята, Вроцлав не е чак толкова успешен проект, а сериозно критикуван в Европа).

Какво се случи в България?

Нека първо да припомним хронологията на избирането на Европейската столица, за да не изпадаме в лъжовни партийни конспирации. Пловдив спечели една честна и коректна надпревара през 2014 година. Честна и коректна, защото спечели с мнозинство гласове и защото спечели с мнозинство от чуждестранните експерти, а не с гласове от българските. И между другото, титлата бе връчена от служебния министър на културата Мартин Иванов – а не от правителство на ГЕРБ или БСП. И също между другото, тогава вярата в тази победа не бе особено голяма, защото единствената пловдивска медия на обявяването бе Медиакафе.

Пловдив не бе избран от ГЕРБ в знак на добронамереност от правителството, приятел на кмета инж. Иван Тотев, както биха се опитали да ви убедят някои анализатори. Но да си припомним също, че година по-късно кметът бе преизбран основно с този аргумент – че градът ни ще се развива много по-добре, ако е от същата партия, която е и правителството. Ще получаваме пари по-лесно, а не като при Славчо Атанасов, при който София – „вечното оправдание“ – не ни даваше пари за депонирания боклук. Въпросът е, че нито на Атанасов, нито на Тотев проблемът е бил София и правителството, а собственото им неумение да бъдат кадърни управленци – за това и 2/3 от пловдивчани не гласуваха за нито един от двамата. Само ще припомня още един факт – освен, че партията на Славчо Атанасов, рекламиран като основен опонент на ГЕРБ, бе коалиционен партньор на ГЕРБ в правителството „Борисов 2“, самият Атанасов бе председател на комисията по култура към 43-ото Народно събрание. Мисля че не се нуждае от коментар колко свърши за културата – и в частност за Пловдив, като избран от този район.

И така, „вечното оправдание“ София – с управляващи пловдивчани – безхаберства, спрямо Пловдив. Въпросът е в целия този период е нашият град. Как Пловдив работеше за своя интерес да получи финансиране от държавата? Колко пъти управата на града ни застана на категорична позиция, че това финансиране е жизнено важно за успешния проект? Колко пъти лидерът на града Иван Тотев – който е и лидер на фондация „Пловдив 2019“ – застана пред всички, или пък поне пред Министерски съвет, и не каза „Пловдив трябва да получи това, за което държавата е поела ангажимент“? Нито веднъж – или, ако го е направил, е било тихо и потайно, без да се съобщава на медиите, както се съобщава за всеки ремонтиран булевард. Защото булевардите се ценят повече от Европейска столица на културата.

Всъщност първият случай, когато Пловдив ясно застана срещу София, бе след събарянето на Тютюневия склад. Нали, с цялата ирония на света, за да защитава унищожаването на културата – а София се оказа в ролята защитник на пловдивската култура. Но все пак, по-важно е, че имаше сблъсък: резултатът от който беше, че Пловдив беше унизен с поредица документи, които показват некомпетентност и лъжи на пловдивската управа; и с повдигнато обвинение срещу покойния главен архитект Румен Русев. Втори път – вече не за култура – Иван Тотев застана срещу София, и също се оказа обвиняем в процес, който за момента повече прилича на политическа чистка, а не на нещо, свързано със законите на държавата.

Ето тук е разковничето, отговорът на въпроса от заглавието – „Защо политиците не трябва да се месят в културата“. Защото политиците са зависими. Защото Иван Тотев и Стефан Стоянов, ръководните фигури в Управителния съвет на „Пловдив 2019“, не само, че нямат компетенция в сферата на културата, а и не могат да защитават интересите на града. Защото те не са зависими от гражданите на Пловдив или от съществуващия само на обещания граждански съвет към „Пловдив 2019“, а от Бойко Борисов, Партията или други фигури, за които само се говори под сурдинка. И тяхната основна работа е да защитават техния интерес, а не интереса на пловдивската култура. А това по никакъв начин не е пловдивски феномен – това е симптом на всички провалили се столици на културата. Основната част провалили се столици са малки градове в централизирани Източно и Централно-европейски държави, зависими от своята столица и от съответната си партия. И поради културни или други специфики, тяхната „столица на културата“ също често се ръководи от местен зависим политик, чието разбиране за култура се ограничава до голям рок-концерт на еквивалента на Античния театър.

Тъкмо затова всички доклади и коментари – по доста възпитан, европейски начин – препоръчваха политиците да стоят надалеч от управлението на „Пловдив 2019“. Затова и не бе случаен този пасаж от Апликационната книга на Пловдив, с която спечелихме, в който се подчертаваше, че кметът на града не трябва да е управител на организацията. Всичко това се видя още в момента, в който Стефан Стоянов застана вече и официално на поста „председател на Управителния съвет“ в края на 2014 година.

Малко по-късно от тази позиция го „измести“ Иван Тотев, за да е още повече на обратното на европейските препоръки. Още тогава беше ясно, че тези хора няма как да лобират пред Правителството, за да отпуска средства за Пловдив. Напротив, за да угодят на лидерите си, те ще променят своята позиция – и съответно начина на управление на града и „Пловдив 2019“ – по начин, угоден за правителството. Така преди 2 години Стефан Стоянов твърдеше, че „апликационната книга не е закон и тепърва ще има още промени“. Днес, според Менда Стоянова се оказва, че Апликационната книга не може да се променя и това е причината иначе добронамереното правителство „Борисов 2“ да не може 2 години да измисли как да даде едни 10 млн. на Пловдив. Истината е, че бюджетът в книгата изобщо не е задължителен, а само насочващ, и правителствените средства за „Пловдив 2019“ могат да се използват както за събития, така и за инфраструктура, за каквото си пожелаем. Не прави ли впечатление как проблемът винаги е някъде другаде? Вместо да е в пловдивската управа, която не може да осигури парите от държавата, виновна е държавата, че не ги била дала. Когато се стигна до държавата и Менда Стоянова – виновни се оказаха брюкселските правила и недобре написаната Апликационна книга. Въпросът е, че проблемите, които съществуваха със законодателството, бяха ясни много отдавна – и ако за 2 години това правителство и тази местна управа не могат да ги решат вариантите са 2: или не искат, или не могат. Без значение дали става дума за липса на желание Пловдив да е успешна ЕСК или в липсваща им компетентност (а защо не и двете), това е поредното доказателство, че политици не трябва да управляват „Пловдив 2019“.

Последната причина ще ви я представя съвсем накратко – мнозинството от тези хора са основно номенклатура в държавната или местна администрация. За тях идеята да се привличат частни средства, меценатство и спонсорство е непонятно. Не бива да звуча голословно и обидно, но фактите са това – за 2 години и половина, от които Пловдив носи титлата „Европейска столица на културата“, фондацията, управлявана от поредица политици, няма привлечен нито един частен спонсор. Вероятно някакви събития, някога, някъде са се случили с някаква реклама. Но бюджетът на фондацията – и бюджетът за събития, за който така лелеем – е изцяло от публични средства. И, всъщност, пълната неспособност да се привлича външно финансиране прави и особено цинично изискването на „Пловдив 2019“ за съфинансиране на проектите от своите партньори и кандидатстващи организации. А, ако добавим към целия контекст и „индустриалния бум“, „икономическия възход“ и останалите хвалби, с които (в интерес на истината, съвсем обективно) се засипва Пловдивския регион, заради множеството бизнеси в града и в областта, невъзможността да използваш този потенциал вече става особено обидна за управленските ти способности.

В крайна сметка, всичко това не е изненадващо. „Пловдив 2019“ няма управление – посоката на дейност я решава Управителният съвет. А той е съставен от мнозинство политици. Освен това е и напълно скрита за обществеността – никой не знае кога е бил последният управителен съвет, никой не знае какво се е разисквлано на него. Конкурси за длъжности – за експерти, директори, проджект-мениджъри – не се правят.

Фондацията работи като партийна структура и за това не е виновна София, правителството или Апликационната книга – виновни са хората, които я управляваха в последните 2 години и половина след спечелването на титлата.

Финалът е, че политизирането на „Пловдив 2019“ я превърна в един придатък на Община Пловдив и Министерски съвет. Един сервилен израстък, чиято роля е да прави култура в един провинциален град. А във времена на политическа криза и относителен финансов недоимък провинцията и културата са напълно ненужни.

Надявам се време за спасение все още има. То неизменно минава през признанието на провалилите се безгласните и зависими политически фигури от ръководството на „Пловдив 2019“, които достойно трябва да се оттеглят. Защото, да се върнем в началото: финансирането е само едно от предизвикателствата, с които "Пловдив 2019" ще се сблъска в следващите 3 години. Можем да решим този проблем и милионите да дойдат, но ако тези милиони все още се управляват от зависими от партията си политици, борбата за тях няма да има никакъв смисъл.

Тоест спасението ще е просто като изпълним това, заради което всъщност бяхме наградени.

Вашият коментар