Да живее независима България!

Преди 112 години в утрото на 22 септември във Велико Търново българският княз Фердинанд прочита Манифеста за провъзгласяване на независимостта и приема титлата цар. След повече от половин хилядолетие България заявява своето желание да се нареди сред суверенните европейски държави. Провъзгласяването на независимостта е тържествен акт, който обаче има дълга предистория, а и не приключва на 22 септември. Още от 1879 г. всички български правителства се борят за ограничаване действието и избягване на клаузите на Берлинския договор, който определя статута на възстановената българска държава като зависима от Османската империя. Точно поради това държавният глава носи титлата княз, което на неславянските езици се превежда с латинското „принц“. Тази подчиненост и принизеност не е само формална. Княжеството не може да води самостоятелна външна политика по военни, търговски и други въпроси, без знанието и намесата на османския суверен, и дори да има такива контакти, то не е равнопоставен и равноправен партньор в тях. Още по-неблагоприятно е положението в автономната Източна Румелия с главен град Пловдив.

Ние, пловдивчани, добре познаваме събитията около Съединението и неговата защита, акт който уголемява българската държава с повече от една трета по население и територия и така я прави по сериозен фактор в региона. Този успех обаче все още не отхвърля оковите на Берлинския диктат. Българското княжество остава трибутарно, т. е. дължи годишен данък на Отоманската държава и на цялата му територия действат в пълна сила капитулациите – преференциални договори за безмитно или минимално облагане на внасяните от Великите сили стоки. Особено обременяващо е положението с Източните железници, които реализират огромни приходи на гърба на българската държава и оказват значително влияние и контрол на стопанския и пътнически трафик. България официално няма право на самостоятелна външна политика, не може да сключва военни или икономически договори, без знанието и одобрението на Високата порта. Съединението не е краят на Източна Румелия. В правния мир тази изкуствена област продължава да съществува, тъй като Великите сили признават Съединението като лична уния – българският княз получава поста на главен управител на Източна Румелия, нещо твърде опасно за неделимостта на страната. Точно поради това по време на кризата през 1886–1887 след абдикацията на княз Александър е жизнено важен въпросът с избирането на нов държавен глава и неговото признаване от великите сили. На практика България често, за да не кажем постоянно, нарушава Берлинския договор през следващите години, сключвайки различни търговски и външнополитически договори; Османската империя обикновено си затваря очите, но това е политика, която с напредването на времето става все по-рискова и несъответстваща на възможностите на страната. След потушаването на въстанията в Македония и Одринско през 1902-1903 г. най-вероятното решение на българския национален въпрос започва да изглежда бъдещ военен конфликт, който обаче не би имал изгледи за успех, ако България воюва сама с Османската империя. През новия ХХ век противоречията между Великите сили се изострят. Оформят се двата големи блока, които се стремят да привлекат към себе си по-малките европейски държави. По това време България се оказва единствената страна в Европа, която не притежава пълен суверенитет, а Княжеството е желан съюзник и за двата лагера, поради бързия стопански възход и силната си армия.

1908 година се очертава като подходяща за решителни действия. През лятото изтича 30-годишният срок, постановен в Берлинския договор за управлението на Босна и Херцеговина от Австро-Унгарската империя, която обаче няма намерение да връща обратно тези земи на султана. На 10 юли избухва младотурската революция, която катализира намерението на българското правителство начело с Александър Малинов, че първата непосредствена стъпка на страната трябва да бъде провъзгласяването на независимостта. Създава се добра възможност за установяване на синхрон с велика сила като Дунавската монархия за едновременно нарушаване на Берлинския договор. В началото на септември на среща между висшите дипломати на Австро-Унгария и Русия – двете Велики сили с исторически най-стари интереси в Османската империя, споразумението за анексията е постигнато, като се дава „зелена светлина“ и на българската независимост.

Още преди това България получава своя конкретен формален повод – българският дипломатически агент в Цариград – пловдивчанинът Иван Ст. Гешов не е поканен на тържество по случай годишнината от възшествието на султана, тъй като не представлява суверенна държава, вследствие на което в знак на протест е отзован в София.

На 5 септември започва стачка по Източите железници, с такива стачки Османската империя, умишлено разстройва стопанските, граждански и военни съобщения на България, но този път в отговор на 9 септември българската държава завзема тяхното управление.

 На следващия ден княз Фердинанд е приет в Будапеща с почести на независим владетел.
При завръщането на монарха е организирано и самото събитие. Фердинанд е посрещнат в Русе от цялото правителство на 21 септември. Оттам всички заедно се отправят към старопрестолното Велико Търново, където в тържествена обстановка пред многохилядно множество на 22 септември в старинната църква „Св. 40 мъченици“ владетелят прочита съставения във влака Манифест за обявяване на България за независимо царство.

Новината е посрещната с възторг в цялата страна, организирани са шумни митинги и празненства. След Велико Търново Князът и министрите се отправят на юг и през Габрово, Шипка, Казанлък, и Стара Загора пристигат в Пловдив на 27 септември. Посрещнати са от специално издигната триумфална арка до Офицерския клуб в началото на днешната ул. „Иван Вазов“, тогава „Станционна“. Вечерта, след специално тържество, царят остава да нощува в древния град, след което се завръща в столицата, където е крайната точка на неговата триумфална обиколка.

Иначе независимостта, веднъж провъзгласена, далеч не толкова лесно е възприета от Османската държава и Великите сили. Преговорите продължават повече от половин година. Високата порта има големи финансови претенции, в началото на 1909 г. опасността от война изглежда съвсем близка. В крайна сметка с намесата на Русия, която опрощава стари военни задължения на Османската империя в размер на 125 млн. златни лева от исканите от нея компенсации и отпуска изгоден заем на страната ни за погасяване на още 82 млн. за източнорумелийския данък и обезщетяване акционерите на източната железница, независимостта е призната.

България относително спокойно и на поносима цена влиза в семейството на суверенните държави. Провъзгласяването на независимостта е голям външнополитически успех за страната, за съжаление последният с такъв положителен знак за много десетилетия. Въпреки множеството превратности през следващото столетие, статутът на независима държава в центъра на толкова невралгична зона от Европейския Югоизток е основен фактор страната ни и днес да бъде търсен и ценен партньор в региона. Независимостта е личен успех и венец на делото на цар Фердинанд, за съжаление, по-късно обезличен от последвали негови грешки. Точно поради тази причина датата 22 септември дълго не намираше своето полагаемо място в националния календар.

Задължително тук трябва да се отправят думи на признателност към целия кабинет на Демократическата партия, който извършва огромна работа за признаването на независимостта: Александър Малинов, Андрей Ляпчев, Никола Мушанов, ген. Д. Николаев, д-р Тодор Кръстев, ген. Стефан Паприков, Иван Салабашев и Михаил Такев.

ДА ЖИВЕЕ НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!

Вашият коментар