Един от вълнуващите обществеността въпроси е този с избор на ръководител на БНБ. Доста шум се вдигна и се вдига от опозицията по отношение на докторската дисертация на единия от кандидатите – Андрей Гюров, която придоби ключово значение, след като се разбра, че авторът ѝ няма предната степен магистър, изисквана за поста. Основните съмнения за тази дисертация бяха заради разминаване в хронологията – тя е защитена през 2005, а в нея се говори за кризата през 2008 – 2009 г. Друга странност е бързата регистрация в НАЦИД – само за ден, а обикновено процедурата трае до три месеца. Въпросната дисертация е защитена във Виенския университет и според българските закони трябва да бъде приравнена с родните стандарти. Дипломата за образователна и научна степен доктор на Андрей Атанасов Гюров е регистрирана в НАЦИД на 30 март тази година. Кандидатът обясни, че текстът на дисертацията му е актуализиран, при нейното подаване от Американския университет в Благоевград към НАЦИД през 2019 г. Служители в НАЦИД споделиха, че понеже трудът е качен на интернет страницата на Виенския университет, те бързо са го верифицирали. Оказва се обаче, че има и доста други притеснителни подробности, на които неизвестно защо академичните кадри в ГЕРБ, пък и от други заинтересовани политически сили, не са обърнали внимание.
Освен притежател на въпросната диплома, Гюров заема академичната длъжност главен асистент в Американския университет в Благоевград, при това още от юни 2010 г. Задължително условие за тази позиция е да притежаваш образователната и научна степен доктор. Как Гюров е работил във, вярно чуждестранен ВУЗ, но на територията на България, в който би следвало да важат законите на страната, без регистрация чак до 2019?
Друга интересна и никак немаловажна подробност: справката в сайта на НАЦИД показва, че Гюров има двама научни ръководители – проф. д-р Щефан Пихлер и проф. д-р Йозеф Цехнер; рецензенти са проф. д-р Щефан Пихлер и проф. д-р Йозеф Цехнер; председател на научното жури е проф. д-р Щефан Пихлер, а членове са проф. д-р Йозеф Цехнер и проф. д-р Енгелберт Докнер. С други думи научните ръководители са рецензенти и са двама от тричленно жури. Нещо, което в България е недопустимо, защото не е редно научен ръководител да оценява сам работата си. Да речем обаче, че системата в Австрия е друга и академичният персонал там е по-способен на принципност и обективност. Как обаче на тази основа да обясним, че дисертацията се състои от 81 страници!? При това компютърни, с доста едър шрифт и разредка. Още по-странно е, че библиографията на този труд се състои от само 25 заглавия! Не е възпитано да дава човек пример със себе си, но все пак личният критерий е водещ, в противен случай не би имало как да се направи каквато и да било съпоставка. Самият аз имам статии в научния печат с по-обширна библиография.
Според Закона за развитие на научния състав в Република България статията е научно изследване от 1 до 19 страници; изследването от 20 до 99 страници е студия, а над 100 – монография. С други думи в България дисертация от 81 страници е проблемна дори и само откъм формата. Разбира се, аз не съм специалист по икономика и банково дело, но за да напишеш дисертация, трябва да има набор от практически приноси и да се изгради теоретична рамка. Най-малкото трябва да се обобщи и синтезира на едно място литературата по проблема – тук принос не може да има въвеждащата част е две страници, библиографията – вече е ясно колко. Остава дисертантът да е направил блестящи анализи и задълбочени прозрения. Тук вече не мога да кажа нищо, дано е така – човекът изглежда умен.
Защо обаче тези въпроси се повдигат от мен, а не от заинтересувани опозиционери? Може би аз, като намиращ се твърде далеч от високите академични стандарти, нещо не разбирам. Науката обаче е отворена система и в нея няма значение къде се намираш – критериите са ясни. Но като във всяка друга област на живота и в науката има място за различни вратички и компромиси. Дисертацията принципно е сериозно достижение и основният замисъл е да сложи началото на научна кариера. Има обаче и други дисертации. Такива, които са движени не от призванието за научно-изследователска дейност, а от себелюбие и кариеризъм; от желанието се демонстрират статус и авторитет. Не знам как е на Запад, но тук след 2010, когато бе приет посочения закон и когато вече журитата могат да се формират далеч по-свободно, рязко нарасна броят на доктори, професори и доценти. За хабилитираните кадри не мога да бъда така сигурен, но със сигурност познавам хора, станали доктори по история или други науки, които при старата система на ВАК и специализирани научни съвети, никога не биха могли.
Точно тук, мисля, е заровено кучето – гарван гарвану око не вади. За Андрей Гюров не знам, но има сериозно основание да се предполага, че много други политици – и управляващи, и опозиционери имат притеснения за качеството и начина на техните научни разработки и достижения. Как могат да бъдат открити такива кадри? На първо място ако не са част от академичната общност, но парадират със съответната титла, без да имат последваща публикационна дейност. На второ място – има значение в коя институция е придобита степента. Ако е на място странично за местоживеенето и професионалните дейности на дисертанта, не е сред водещите в научната и преподавателската дейност по съответната област, а по-скоро се явява маргинално, вероятността да светне предупредителна лампичка е много близка до 100 процента.
Проблемът с дисертацията на Андрей Гюров не е толкова съществен. Всяка система, включително и тези на научното развитие в различните страни и институции, има пролуки, през които ако си информиран, може да се промъкнеш. Вероятно в неговия случай е намерен дисертабилен проблем и с относително малки усилия е постигнат търсеният резултат. Мен лично би ме било срам от дисертация с параметри на магистърска работа, но – хора всякакви. Все пак проблемът е в липсата на магистратура, а с този опус А. Гюров напълно запълва липсата. Далеч по-важно обаче е да се въведат и най-вече съблюдават такива критерии за научни достижения, които да не създават основание за срам на когото и да е!
За автора
