Изгубени в транслитерацията или къде ни е хуманитарната култура?

Отдавна доказана формула е, че ако бутилката е от Кока-кола, а капачката от Фанта, съдържанието в нея е равно на ДОМАШНА РАКИЯ. Това е може би един от по-актуалните примери за приспособяването на българската материална култура към световните модни тенденции. Помня преди 20 и няколко години, когато излязоха ПВЦ бутилките, първоначално имаше само на Кока-кола от литър и половина. Като беден студент аз притежавах една единствена такава и я пазех като зеницата на очите си, за да мога, когато се прибера в Пловдив, да приложа формулата в частта ѝ със съдържанието. В една или друга степен всички сме повлияни от чуждестранното. Освен в бита то е силно осезаемо и в другия водещ сектор на човешкия живот, без който няма как да се изрази нищо – езика.

Преди няколко месеца четох едно слово за откриване на учебната година на големия наш преподавател по физика и математика Теодосий Теодосиев, подготвил стотици медалисти в международни съзстезания, голяма част от които, за съжаление, отдавна не са в България, а заемат ръководни позиции в световни технически гиганти и научни звена. Аз съм твърде далеч и от физиката, и от математиката, но дълбоко уважавам хората, които имат успехи в тези почти непонятни за мен науки. В речта си големия учител обаче обърна внимание и на това, колко важно е да си развит не само в една област и че дори и много успешен в точните науки, нямаш шанс да станеш специалист на високо ниво, ако не притежаваш добра ХУМАНИТАРНА КУЛТУРА.

Преподавателят визираше на първо място владеенето на чужди езици, но хуманитарната култура е грамотност, ерудиция, голяма част от общата култура, без която никой имащ претенции да бъде на високо интелектуално ниво индивид не може да мине. Хуманитарната култура се формира както до голяма степен случайно и безразборно – посредством четеното на книги, така и методически и целенасочено – тогава когато има кой да ти казва какво да четеш и да учиш. Много важна е ролята за формиране на хуманитарната култура на преподавателите в училище – още от началния етап, а след това в прогимназиалния и гимназиалния. Езици, литература, история, география, изобразително изкуство, музика – това са най-важните предмети, притежаването на познания по които води и до добра хуманитерна култура. След това тези познания трябва да се надградят в университет. В каквато и специалност да се учи, през първите две години от обучението се изучават общи дисциплини, които неминуемо имат отношение към посочаната тук материя. В крайна сметка обаче един вече двадесетинагодишен индивид би следвало да е достатъчно ориентиран, за да знае как и докъде да развива хуманитарната си култура. За съжаление образователната система все повече превръща възможностите за нейното натрупване и развитие в мисия невъзможна или поне трудно осъществима. Часовете по голяма част от посочените предмети в училище прогресивно намаляват. Материалът няма как да се съкрати особено и просто остава невзет. Все по-слабо внимание се обръща на езиковите проблеми в етимологично отношение. Вече почти никъде не се изучава старобългарски, старогръцки и латински, а това е голяма грешка.

Езиковият спор с Македония до голяма степен е известен, не бива да се забравя обаче, че както България има негативна роля в признаването на македонска нация и език в първите години след Втората световна война, може би не по-малка е тя и с налагането на правописната реформа от 1945 г.. Приета също по комунистически образец от Съветския съюз, тази реформа носи тежки последствия върху връзката със старобългарския език. На пръв поглед са заменени само няколко букви, но всъщност те са живата връзка с миналото. Днес тяхната липса се компенсира от тежки и трудно разбираеми правила, но всеки имащ познания по старата система на правопис, особено пък ако е учил и старобългарски, има много по-малко проблеми при четенето и разбирането на южно и източнославянските езици, чиито книжовни развои до голяма степен стъпват върху старобългарския език. С други думи тази опростителска реформа допълнително дистанцира българския език от новоизграждащия се македонски.

Ако погледнем по-глобално – към класическите старогръцки и латински език, там виждаме още повече липси на хуманитарна култура – а тя точно от там извира – поне за западната цивилизация. Както е известно, ние сме наследници – в голяма степен териториално и функционално, но също така културно и генетично, на древните траки. Поради тази причина у нас под път и над път има различни неща, които се казват Тракия. Обаче, ако желаем да транскрибираме това име, то би следвало да запази историческото си латинско изписване, а именно Thracia. Това, обаче масово не се знае и страната ни е пълна с имена от рода Trakia. Даже съм срещал и съчетанието Akva Trakia (от aqua – вода) вместо коректното Aqua Thracia. Очевидно нормите на правописа на класическите езици са дълбоко непознати, но въпреки това вероятно с рекламна цел знайни и незнайни бизнесмени, създатели и дистрибутори на различни продукти флиртуват по този неграмотен начин с античното минало. Безспорно най-любимото ми е изписаното на кирилица съчетание с първа дума от английски, в която се открива въпросния етимологичен класически правопис, но на български е страхотна нелепица – Аегеан мрамор. В латински и старогръцки има двугласни, които при изписване на стари думи още се пазят в много езици, ползващи съответните азбуки, но отдавна се произнасят като един звук – такъв е и случаят с първата дума, която означава егейски – т. е. от Егейско или Бяло море. Вероятно хората са желаели да транслитерират на български буквално името от английски, защото ако искаха да го транскрибират, трябваше да изпишат Иджиън. Проблемът обаче е, че думата мрамор на английски (marble) изобщо не се пише по дадения начин. Така че на какъв език, по дяволите, е този надпис!?

Изобщо, ако се задълбаем в двугласните или в съчетанията от букви, бележещи съгласен звук, работата отива съвсем на зле. Както е известно, у нас има град със звучното антично име Мизия, което на латински се изписва – Moesia. Навсякъде обаче на латиница у нас присъства формата Mizia. По същия дразнещ за мен и вероятно други хора начин се транскрибира и името на столицата – Sofia, вместо Sophia. Тук обаче има известно оправдание, защото навлизаме в Закона за транслитерация, а според него транслитерирането по дадени в текста буквени съответствия на географските имена е задължително. Древните са казали – строг закон, но закон. Нищо не са споменали обаче за неграмотен закон. Ако можем да се успокоим с това, далеч не е само този.

При всички положения дългогодишната употреба на думи от чужд произход в нашата книжовност е довела до някаква традиция. Тя по-скоро е криворазбрана от гледната точка, която представям, но е факт. Вследствие на нея пишем на латиница София по този начин, поради това и когато ни приеха в ЕС, се напънахме и наложихме на кирилица евро да се пише с В, вместо исторически правилното У. Държавата може да си изработва всякакви правила и да ги облича в легитимност, не трябва обаче да се дава път на войнстващите неграмотност и безкнижовност. От тях до простотията – също войнстваща – има само една стъпка!

За автора

Вашият коментар