Изкуствени формации ли са нациите?

С интерес следя материалите на колегата Георги Бърдаров в MediaCafe. Наричам го така, защото първо сме автори в едно и също издание, второ – числим се към академичната общност. Разбира се, той е далеч по-напред в развитието си както като учен, така и като автор, отколкото съм аз. Въпреки това обаче, смятам да му опонирам по един въпрос, съвсем колегиално и добронамерено и съм сигурен, че като човек на науката той ще ме разбере правилно. Най-хубавото е, че сме в свободна медия, в която всеки (грамотен) може да изрази и обоснове мнение. Моето значително се различава в редица детайли по отношение на изложеното от Георги Бърдаров в статията за глобализацията и най-вече при положение, че в някои негови части той излага и се аргументира с процеси на историческо и социално развитие, но в други – отрича тяхното съществуване, очевидно защото не отговарят на съставената от него теза.

Напълно съзнавам, че иде реч за публицистика, а не за разрешаване на научни проблеми, но все пак, не изглежда редно интересуващият се читател да бъде въвеждан в заблуждение. Още повече, че Георги Бърдаров е географ. Това е наука, която аз дълбоко ценя и дълго време се колебаех дали да не я предпочета пред историята за моето професионално развитие; горещо препоръчвам да се изучава – защото принадлежи към основополагащите клонове на знанието – не е измишльотина на съвремието, каквито множеството висши учебни заведения предлагат на щанда на образователния пазар, но точно защото отлично (хайде – много добре) я познавам, считам, че мнението на колегата не е компетентно в някои отношения. Географията е наука за земята. Тя, разбира се, разглежда и човека с неговите социални структури, особено демографията – тясната специалност на Георги Бърдаров, но въпреки това ги разглежда твърде далеч от начина, по който го правят хуманитарните и обществени науки. Особено тези, насочени към изследване на миналото.

Уважаеми читатели и доцент Бърдаров, смея да твърдя, че твърдението, че нациите са изкуствено образование (и то – „изцяло изкуствено“), „следствие на индустриалните революции“, е дълбоко неистинно в редица отношения. Етимологически погледнато между нация и народ разлика няма. Едното е на латински, другото – на български. Аз в моята научна работа се старая да избягвам чуждици, които имат родни съответствия. Напълно наясно съм, че има допълнително натоварени смислово заемки в академичната терминология, но не считам за правилно безразборната им употреба и изкуственото разграничаване между коренното значение и вложеното в научната употреба. Още от студент съм се дивял, че се опитват да ни обяснят как има разлика между битие и екзистенция, между предмет и обект, социално и обществено, етнос и народ, етнография и етнология и т. н. С други думи – схоластика. Напълно съзнавам, че нацията от модерното време е много по-различна обществена формация от народа през средновековието. Използвам понятията нация и народ в смисъла, който историческата наука у нас влага, т. е. – първото е общност от по-висок разред от второто, но това също далеч не е неуязвимо твърдение. Най-малкото как ще преведем с една дума на някой чужденец, говорещ европейски език с преобладаващо латинска терминология. Сетих се за родената в зората на прехода тъпня „председател в скоби президент“. Ето това как можеш да го преведеш на французин, например.

Има нации и нации. Някои действително са до голяма степен изкуствени, но това също не е точно определение защото нищо изкуствено не може да продължи да съществува дълго. Действително изкуствени нации като съветската и югославянската го показаха. Обикновено обаче, за да имаме нация, преди това трябва да се случи съответното продължително културно, обществено, държавно и стопанско развитие на народ или народност. Понякога един на брой, понякога – няколко. Не мисля, че е вярно и твърдението на Георги Бърдаров, че в публичното пространство често се бъркат етнос и нация. Това е като да объркаш каруца със SUV. Какво са българите през средновековието? Етнос не са със сигурност? Навсякъде нашите предци се открояват със стремежа към държавност. Това личи още при прабългарите, а във времето на „македонскиот“ цар Самуил и неговите наследници нещата се задълбочават още повече. Византийският политик и интелектуалец Михаил Псел изрично подчертава, че българите ценят високо царската кръв и застават само зад легитимни претенденти за престола. Навсякъде като тънка червена нишка се проследява този стремеж към държавност. Дори и във времената на османското владичество. След огромно прекъсване, в което поколения наред не са виждали българска държава, през 1598 г. избухва Първото търновско въстание с цел освобождаване и възстановяване на българската държава. В старата нейна столица.

Така че много народи, които имат стари държави, основани на единна територия, култура, език, институции, династична и аристократична традиция и държавно име от преобладаващия народ, в никакъв случай не са изкуствено създадени нации. Особено след Индустриалната революция. Първият, най-ясно формулирал българската национална идея автор, Паисий Хилендарски, го прави в 1762 г., когато Индустриалната революция дори в Англия е още в зародиш, а по нашите ширини е почти напълно непознато явление доста дълго след Освобождението. Изобщо българският случай никак не се вмества в теоретични обобщения и социални учения. Нито на К. Маркс, нито на У. Уитман Ростоу, нито на съвременните неолиберални обществено-политически трактовки. Най-лошото в абстрактните науки, каквито са тези, изследващи миналото, са схематизмът и зависимостите. Не трябва да се изключват теориите и обобщенията, но в никакъв случай догматиката не е вариант. Изследователят се ръководи на първо място от източниците, които следва да бъдат изчерпателно изучени. Всичко останало, ако този подход липсва, е бла, бла, бла. Материалът на доц. Бърдаров би било много интересно да излезе в Полша, Унгария, Сърбия, или пък в Турция. Да видим какъв ще е резонансът. И ако примерите, които давам са за страни в пространството, разположено „На изток от Рая“, не мисля, че в една Франция или Англия, например, положението ще е диаметрално различно.

Получава се едновременно, че европейските нации и държави са на доизживяване, но също така не могат да изгладят противоречията си – значи най-малкото имат ресурси, устои и интереси. Повтарям – има нации и нации. При много от съвременните е проявено социално инженерство, но обикновено върху жизнена първооснова. Ако тя липсва – край с нацията. Такъв пример е румънската нация. Тя има общо с Рим и римляните, почти толкова колкото днешните българи имаме с любимите на опониращите на тюрко-алтайската теория перси, или пък с регистрираните в Именника на българските владетели хуни. Но Влашко и Молдова имат продължителна, държавна и културна традиция, която съчетана с макар и твърде вулгаризирания латински субстрат на езика, дава съвременната румънска нация.

Случаи и варианти много, но въпреки че глобализацията ни обхваща и бъдещето ѝ принадлежи, нациите няма да изчезнат в неговата обозримост. По-скоро ще се трансформират, адаптирайки се към новите условия. Точно както се случва от дълбока древност с етническите и държавни формации. Като цяло, може да се каже, че след 13–14 век формираните дотогава в Европа народности показват забележителна устойчивост и се съхраняват с каквито и условия да им се налага да се справят. Това не изключва разклоняване и изкуственост, но в никакъв случай – до абсолютизация. Ако направим класация на съчленените вследствие на външно въздействие европейски нации, ще видим, че никак не са много и всеки случай има множество условности. Донякъде изкуствени нации са белгийската, австрийската, испанската. От тях само първата обаче е създадена след Индустриалната революция. Интересни случаи са македонската, кипърската, молдовската, мюсюлманската нации. Само да не ги наричаме изкуствени, че току виж сме обвинени в език на омразата и нарушаване на права, към които днешното глобализиращо се общество е толкова чувствително.

Ако вземем пример от природата: Има огромен брой изкуствено създадени сортове растения, но има и такива, близки до дивите първообрази. Същото е и с породите животни. Свинята например може да се отглежда и в домашни условия, но пусната в естествена дива среда много бързо се приспособява към нея и се покрива с гъста тъмна четина. Дали обаче понятието естествено развитие е приложимо за социални, създадени от човека структури, които са отвъд биологичното? От такава гледна точка всичко подобно е изкуствено, защото не се развива по природните, а по обществените закони, защото е следствие от исторически, културни и стопански процеси и естественото – в смисъл на природно – е само допълнителен фактор. Така че вероятно основният критерий е посочената по-горе историческа, политическа, културна и стопанска жизненост на съответната нация.

Стана дълго и сложно, което означава – достатъчно. Една от основните грешки при изследването на обществени процеси, явления и формации е статичното им разглеждане. Друга е пречупването им през съвременната гледна точка.

Вашият коментар