Новият Пловдив: СМел, Храбър и безстРАшен

През последните пет-шест години в Пловдив настъпи осезаема промяна. Допреди десетилетие икономически, пък и демографски градът не вървеше добре. Заплати, оживление, забавления – нищо не беше на ниво като за голям град. Постепенно обаче нещата взеха да се променят. Около града се развиха няколко големи индустриални зони с крупни инвеститори, които започнаха да привличат работна ръка в такова количество, че нямаше как да стигнат човешките ресурси на Пловдив и околните населени места. Това породи сериозна миграция на хора от Южна, че и Северна България насам. Някъде по това време забелязах, че автомобилите с индекс СМ започват да се срещат все по-често. Постепенно обаче започнаха да се появяват със същата, че и по-висока честотност и такива с Х, а сякаш най-много станаха тези с РА. Толкова са чести напоследък, че ако нямах достатъчно добри познания по българска география на населението и селищата, отдавна щях да съм решил, че Пазарджик и областта имат демографски потенциал, съизмерим с този на щата Тексас.

Тези процеси и явления имат положителни и отрицателни особености. От една страна, градът се оживи, даже повече от капацитета, който има уличната му инфраструктура. Вероятно излишно е, но все пак си струва да е спомене, че кьораво и сакато, принудено от недоимъка и скапания междуградски транспорт (вече така стана) направи този своеобразен  Völkerwanderung* с автомобили. Пловдив се изпълни с всевъзможни стари и нови коли с шофьори, широка представителна извадка от богатството на българския диалектен атлас. Особено високочестотно се оказа присъствието на новите ни съграждани около комплексите ново строителство, където те масово изкупиха голяма част от жилищата. Други често срещани места са паркингите и пространствата около висшите учебни заведения, в които младите вътрешни мигранти повишават образованието и знанията си. А хората са богатство, особено когато са мотивирани да работят, учат и да се развиват. За съжаление, масовото им прииждане и очевидното разполагане със средства говори, че те са разпродали всичко по родните си места и ги изоставят, което означава тъжна картина на обезлюдени селища, училища и други типични за българската провинция подобни неща. Започнаха да се срещат често коли и от доста по-далеч за нашите мащаби населени места. Преди години в Пловдив с месеци не се виждаше кола с ямболска регистрация, например. Сега ги има под път и над път. Нали бат’ Бойко ни завърши магистралата.

Това богатство много от туземците, чиито родители, баби, дядовци или прадядовци са били в същото положение, обаче не го оценяват. Затова и често се виждат негативни реакции и настроения. Така е било винаги. Нищо ново под слънцето. В Рим този конфликт е познат като борба между патриции и плебеи, а това е Пловдив, още по-древен град. На един Рим ли ще се дадем! Не ни бие нито с история, нито с хълмове. Затова и често в коментари под статии от рода „Кола със смолянски номер се преобърна на кръговото край Водната палата“ (да не говорим за кози в асансьори и други подобни) това не особено позитивно отношение отявлено се демонстрира. Има го и при пътни конфликтни ситуации, защото наистина, тези хора са най-разпознаваеми по колите си.

Тепърва предстои да се проучва какво е и ще бъде влиянието на новите пловдивчани върху културата, бита, навиците, езика и всички други елементи на градското пространство тук. Факт е, че нещата се променят и се губят знания и памет за доскоро съвсем познати масово неща, но така е било винаги. Старите пловдивчани измират, преселват се в чужбина или София, а на тяхно място идват други. Те носят различни особености. Понякога положението е дори комично. Веднъж мой приятел получи обаждане по работа от човек, с когото трябваше да се срещнат. Разговорът беше на високоговорител и го чух добре. Приятелят ми, за да обясни мястото, попита „От Пловдив ли си?“ и отговорът беше „Да“. Срещата трябваше да стане пред Спортния диспансер, но се оказа, че „пловдивчанинът“, очевидно новоизлюпен притежател на имот в града, хабер си няма къде се намира. Не помогнаха никакви ориентири – Стадион „Пловдив“ или „9 септември“, Новият „Четвъртък пазар“, Спортното училище, Гребната. Не помня как завърши всичко, но много се смях.

Така че демокрацията ни донесе достъпни, макар и обикновено стари автомобили и осезаема трудова миграция. Междуселищните връзки се укрепиха. Връщам се отново на Пазарджик. Наскоро научих, че жителите му наричат разположения край западната част на околовръстното шосе хипермаркет „Пазарджишкото „Метро“, и още по-изумително: на мола край Братската могила казвали „Пазарджишкия мол“!

Всеки ходил на училище знае понятието урбанизация,в науките за съвременната култура обаче има и други, свързани с влиянието, което настъпва покрай демографските и стопански процеси, които се бележат с този демографски и стопански термин. Това са депейзанизация и рустификация. Могат да се калкират като обезселяняване и оселяняване. Първото набляга на загубата на население, свързано с традицията и поминъка на родните си места, второто на пренасянето и трансформирането им в условията на градското селище. Крайният резултат е нещо смесено. Сега обаче вече има и унификация посредством медии и интернет, глобални процеси, така че не е ясно (поне за мен) как стоят нещата. Фактите са налице: Градът дава от своята култура на дошлите в него преселници, които в някакъв вариант я възприемат (ако не те, потомците им), докато самите новодошли допринасят за статута на града като голямо и жизнено селище. В крайна сметка градовете се създават именно, чрез масово прииждане на хора от други места, а не вследствие на естествен прираст. Разбира се всичко зависи от кръгозора и стремежа на съответните индивиди. Много хора с интелектуални интереси са били грабвани от Пловдив и са ставали негови творци, изследователи, учени. Аз такива ги наричам осъзнати пловдивчани. Много обаче просто са дошли за някой лев отгоре на заплатата и по-лесен живот и колкото и години да прекарат, си остават гости. Дори и децата им са така, ако не се откъснат от семейната среда. Преподавах някога на две студентки сестри. По-малката беше учила и живяла само в „Тракия“ и съвсем откровено ми разказваше, че за да не се изгуби в центъра гледа да не ходи сама, а с кака си, която го познава, защото е учила там през средното си образование.

Изобщо в големия град хора всякакви. Моята препоръка към новите съграждани е да не се ограничават само с офисите, фабриките, моловете, хипермаркетите, баровете и прочие първични обекти за съществуване и забавление. Пловдив предлага много повече!

*Велико преселение на народите.

За автора

Вашият коментар