Път към щастието или щастието е в пътя?

В книгата „Поток. Психология на оптималното преживяване“ на професора по психология Михай Чиксентмихай се отбелязва фактът, че преди две хиляди и триста години Аристотел заключава, че повече от всичко друго човек желае да е щастлив. Съвременната психология вече е насочила погледа си най-вече към това какво прави хората щастливи, а не само в изследване на това какво прави хората нещастни. Тя става по-задълбочена по отношение на човешката сила, а не само към човешката слабост, а една смяна на опорните точки и ъгъла на виждане води до различни резултати. По този начин психологията достига етап от своето развитие, като вече реално може да предложи начини за това човек да подобри своя живот и да се чувства по-пълноценен, а от там и по-щастлив. Все по-често срещаме хора, които са уморени просто от начина по който живеят. 

„Пътят към щастието не е в безсмисления хедонизъм, а в осмисленото предизвикателство“, твърди Михай Чиксентмихай. Той е известен с изследванията си върху „състоянието на поток”. Така обозначава оптималното преживяване на пълна концентрация и отдаденост на конкретната дейност, в което човек реализира най-пълно своя потенциал. Именно посредством това състояние човек е способен да постигне щастието, най-висшата цел на всеки един и на цивилизацията като цяло, смята професорът по психология.

Другото важно условие по пътя към щастието е именно чувството за благодарност, на което е отделена една глава в книгата на проф. Стаматов и Светлана Сарийска. „Благодарността открива красотата в нещата и ни напомня да ценим нещата от живота, защото нищо не е вечно“. Също там четем, че благодарността предпазва от самосъжалението, подпомага справянето с травмите и стреса и води до други важни приноси към нашия живот.

Пътят към щастието е неизменно свързан и с развитието на силни страни у човека.  Те осигуряват оптимално функциониране, продуктивност, жизненост, автентичност, откриват истинския аз; генерират оптимизъм; разширяват възможностите за откриване на повече пътища при решаване на проблемите и засилват увереността, подпомагат постигането на целите и други ползи, които подпомагат преодоляването на негативните склонности. Разбира се, е важна адекватната, доколкото е възможно самооценка, за да се избегне надценяването, което също може да доведе до проблеми, както и  подценяването. 

Споделям с вас любим пример, описан от писателката Петя Кокудева в социална мрежа и ви питам дали е щастлив „Найджъл, който обича да играе“ ?

„Един следобед Найджъл си тръгва от офиса на службата по водите в Крайстчърч, където работи. Въпреки че навън вали и духа силен вятър, той се качва на колелото си и кара в следващите 14 часа, докато стигне Дунедин. Там печели местния шампионат по скрабъл, възсяда отново колелото си и след още 14 часа се връща у дома. “Като малък той изобщо не се интересуваше от думите”, разказва майка му – “Само цифрите го вълнуваха. Непрекъснато сочеше календара и някак, чрез цифрите, учеше и думите. Не си обяснявам как. Ние с баща му просто приехме, че е такъв. Найджъл си е Найджъл.” Малкият учи в обикновено училище, после го приемат в университет, и то със стипендия, но той се отказва и започва да работи в местния пощенски клон. “Научих го да играе на скрабъл, като беше на 28 години,” – продължава майка му. – “Беше твърде добър на карти и на практика нямаше тръпка да играем, затова реших да пробвам с нещо езиково, в което нямаше да го бива толкова и за всички играта щеше да е по-интересна.” Само че не се случва така. Найджъл се оказва виртуоз и в скрабъла. Започва да участва в турнири и да ги печели всичките. Крайно неразговорлив е и избягва всякакви публични изяви. Има алергия от журналисти. През юли 2015 Найджъл участва във френския световен шампионат по скрабъл. Разбира се, не знае френски. Когато побеждава съперника си, се налага да извикат на сцената преводач, който да изкаже благодарствените думи на победителя пред изпадналата в пълен възторг ръкопляскаща публика. Както се оказва, в деветте седмици преди турнира, той е научил дебел френски речник благодарение на „фотографската” си памет. Дори успява да забележи нередност в една от френските думи, които използва съперника му, и съдията зачита забележката му.  Днес Найджъл Ричърдс от Нова Зеландия е считан за най-великия играч на скрабъл в света. Сравняват го с Боби Фишер в шаха и го наричат „Тайгър Уудс на скрабъла”. Печелил е всички международни турнири и е два пъти световен шампион. Когато негов колега-състезател веднъж му казал: “Никога не ми е ясно – до последния момент! – дали ще победиш, или не.” Найджъл отвърнал: “Това е, защото не ме интересува дали ще победя, или не. Аз просто обичам да играя”.

 Дали е щастлив Найджъл, който обича да играе? Той едва ли се замисля за това, докато го прави или го прави със самоцел. Той просто обича да играе…

Всеки човек си има свой път към щастието и той може да е различен от този на другите. Вместо да се сравняваме с другите, е най-добре да опитаме да намерим своя път, посредством опознаване на себе си и развиване на добродетели, качества и умения, които да ни носят удовлетворение. Условията невинаги могат да бъдат най-подходящите, но личното усъвършенстване, дори да се случва не непременно изцяло осъзнато и дори да е нехарактерно с магически резултати веднага, може да помогне по пътя към щастието, което както беше отбелязано в началото няма как да се постигне, ако е превърнато във фикс идея. Както казва екзистенциалният психолог и професор Виктор Франкъл „Щастието е страничен продукт от собствените избори и не може да бъде разглеждано като цел“. А може би щастието е именно в пътя, а не в целта!

Вашият коментар