Променя ли се българската народопсихология след Балканската и Първата световна война?

През втората десетдневка на октомври отбелязваме годишнините от започването две войни, водени през второто десетилетие на ХХ век, оказали твърде важно въздействие върху националните съдбини и до днес – Балканската и Първата световна война. Датите по така наречените стар и нов стил съответно са – 5/18 октомври 1912 и 1/14 октомври 1915 г. Само три години разлика, но колко различни изходни позиции. Не смятам да пиша за военни подвизи и победни сражения. Те са широко известни и информацията за тях е общодостъпна. По-скоро ме интересува един, може да бъде наречен народопсихологически дискурс за времето на тези конфликти и последствията от тях до наши дни.

След Освобождението българските поколения растат с ясното съзнание, че рано или късно ще има война, даже може да се каже, че я очакват с желание и надежда – целта е жадуваното национално обединение, което е докоснато в доста голяма, макар и непълна степен със санстефанска България. Времената са много по-различни от днешните. Въпреки, че войните са проклятие за майките, както са казали древните римляни, те са и част от живота на безброй поколения, основен начин за разрешаване на политически, стопански, дипломатически и всякакви други проблеми. Въпреки всички цивилизационни достижения, така е дори и сега по много точки на планетата, а какво да говорим за преди век. Нещата са много по-прости, отколкото в днешното общество. Важна част от обществените ангажименти на мъжа са да бъде войник. Военната служба и подготовка, макар и тежки от съвременна гледна точка, са истинско приключение и дори забавление за повечето от тогавашните български млади мъже, привикнали отрано на тежък физически труд на полето, в занаятчийска работилница или фабрика. Тогавашното общество е създадено от жени и мъже. За джендър никой представа си няма. Жените раждат децата, грижат се за тях и дома; мъжете ги създават и работят, за да се изхрани семейството, обикновено доста многолюдно. Тогавашните поколения са корави и непретенциозни. Затова и българите удивляват света като войници. Към тази природна и битова якост и издръжливост се прибавят характерните за тогавашните ни деди висок морал, целомъдрие и чистота на нравите.

Старо българско прозрение на хората от село е, че градът покварява. Новата култура на съвременността постепенно разваля отношенията, така както е описано в „Гераците“. Но за българската народопсихология войните от второто десетилетие на ХХ век имат много по-решаващо значение, отколкото процеси, които засягат целия свят. Разбира се, войните се отразяват на всички хора и народи, но тук въпросът е за България. По време на кървавите конфликти българските мъже, облечени в униформи опознават света. Представете си какъв културен шок е било това за хора, които през целия си живот са напускали родното си село най-много, за да отидат до общинския или областния център. Сега те се возят на трен (влак), плават на вампор (параход). Виждат непознати земи, дори хора от други раси, за които са слушали само в приказки песни и легенди. Няма как вече да бъдат съвсем същите. Кръгозорът е променен. Така че в познавателно отношение войната дава и нещо положително.

Иван Хаджийски пише за баща си, който през целия си живот два пъти е влизал в кръчма – веднъж през Балканската и веднъж през Първата световна война. Подобно нещо може да се каже и за много други представители на това поколение. Жестокостта, гладът, мизерията, кръвопролитията, насилието обаче променят душевността в далеч по-голяма степен. В крайна сметка, въпреки всички жертви и лишения, победата е изпусната – две национални катастрофи се стоварват върху плещите на невинния български народ. Още по-голямото нещастие от това на фронта е в тила. На предните линии са мъжете, които при всички трудности, докато са живи и здрави, успяват да се се грижат за себе си. Но далеч назад в лелеяния роден дом жените и децата гладуват, боледуват, мръзнат и умират напълно беззащитни. Държавните реквизиции събират житото от хамбарите, отвеждат добитъка от оборите. Мирът е донесен от поражение и още по-голяма разруха. Как се е живеело при това положение. Като допълнителен щрих към общата картина е развърлувалият се испански грип със смъртност далеч по-висока от настоящата пандемия, вероятно и заради отслабналото от недохранване заради военния недоимък население. Напълно естествено е недоволството, бунтове, въстания, преврати, терор и братоубийствени вътрешни конфликти.

След 1913 и особено след 1919 г. народът ни вече не е същият. Както пише проф. Николай Генчев, пропуснат е исторически шанс и България остава орисана да бъде малка държава, с малоброен народ и незначителна роля в международните отношения. Победена и унизена, принудена да подпише унищожителния Ньойски мирен договор, страната и народът все пак се изправят на крака. Водеща роля за това има интелигенцията, която успява да просветли, възпита и възроди за нов живот българския дух. Докато ги има старите патриархални устои българинът е жив. Това, което имам предвид е, че не трябва да се срамуваме, страхуваме и притесняваме от миналото. Българите имат много недостатъци в своето държавно, културно и обществено развитие, но някои от тях са за добро. Ние пазим много повече традиции на старинното минало и народния бит, които на Запад вече отдавна са загубени. Губили сме войни и сме били унизявани, но сме се изправяли и сме били по-силни от преди. Не са много тези, които са го постигали. Общо взето, само ние, германците и японците. Но понастоящем германците са твърде обсебени от модните ляволиберални тенденции, а Япония е прекалено далеч. Единствената държава на европейския континент, която в новата си история има сходна историческа съдба с нас е Унгария – напоследък жестоко критикувана, но просперираща. Няма да бъде зле да се извлече полезното от този пример. Въпросът е да имаме необходимото отношение към миналото, настоящето и бъдещето. Да имаме национална политика с определените приоритети за стопанство, култура, демографско развитие и къде да бъде нашето място на картата на Европа и света. В момента всичко това е до голяма степен химера, но не е толкова недостижимо. Просто трябва да бъдат преодолени някои задръжки на народопсихологическо (вероятно на политическо и управленско) ниво. Трудна, но не невъзможна задача за оптимистите.

Вашият коментар