В Община Пловдив конкурсите явно не са на мода

От дълго време MediaCafe опитва да досажда с материали за това, че за Старинен Пловдив така и не е обявен конкурс за директор и изобщо с цялостната сага по случая. Досаждането очевидно е само за читателите на Основната институция, която би следвало да реагира – общината, представлявана от кмета, която мълчи и нищо. Това мълчание обаче не подобрява ситуацията и няма да ни накара да спрем да търсим отговори на задаваните въпроси. Напротив. Разширяваме кръга. Оказва се, че в пловдивската община има необяснима боязън от конкурси за директори на институциите, свързани с опазването на културното наследство. Това са нормални естествени чувства, към които трябва да се подходи с разбиране, но – 1. Когато става въпрос за пречещи недостатъци, човешки или институционални, трябва да се направи необходимото те да бъдат преодолени и 2. Тук въпросът опира не до просто бездействие, а до нарушаване на закони. Още по-лошото е, че това не е инцидентно и допускане на грешка, нещо също човешко, а традиция и система.

В Пловдив, европейска и национална културна столица, неслучайно има изобилие от музеи – цели четири регионални – исторически, етнографски, археологически и природонаучен. Към тях трябва да се добави и художествената галерия. Всяка от тези институции е истинско богатство за града, а и в национален мащаб, защото съхранява изключително ценни експонати. В повечето случаи и самите сгради, в които се помещават експозициите, също са паметници на културата. Тези музеи и галерията, за разлика от Старинен Пловдив, си имат директори, назначени с конкурси, но това е останало далеч назад във времето, а законодателят предвижда мандатност.

Ето какво гласи алинея 5 на член 9 от Закона за развитие и закрила на културата:

Правоотношенията на директорите на регионални културни институти с кметовете на общините, на чиято територия са седалищата им, възникват въз основа на конкурс за срок от 4 години съгласно Кодекса на труда, освен ако друго не е предвидено в специален закон. Този текст съществува още от 1999 година с различни редакции, но настоящата е от 2012 година.

Дълго време той не беше вземан предвид, защото специален закон липсваше, но по посоченото време той се яви със съответния текст. Това е Закон за културното наследство, в член 28, алинея 5 и 6 от който въпросът е уреден така, че мандатността на директорите е за срок от 5 години, като се определя и редът за провеждане на съответните конкурси. Двете изменения влизат в сила с публикуването им в брой 77 на Държавен вестник от 9 октомври 2012 г. В параграф 5 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закон за развитие и закрила на културата е записано, че директорите на музейни институции в заварено положение запазват своите правомощия до обявяването на конкурса, но за не повече от шест месеца. С други думи – конкурсите е трябвало да се организират най-късно до 9 април 2013 г.

В Пловдив, макар и малко след изтичането на срока, беше иницииран конкурс, обявен именно през април и проведен през юни 2013 г. В следствие на него директорът на Историческия музей е преназначен. Странно защо обаче за другите музеи конкурси така и не се провеждат.

На 17 февруари 2017 г. във вестник „Култура“ излезе статията на проф. Вера Бонева „Вечните директори“. В нея тя прави критичен разрез на повсеместната по онова време практика в страната да не се спазва мандатността на директорите на музейни институции, без значение национални, регионални или общински. Последната част на дългия материал носи показателното заглавие „Пловдив тъгува“. Като една от причините за проблемите и нарушенията при опазване на културното наследство авторката там изрично посочва неспазването на мандатността. Накрая В. Бонева завършва, че проблемът трябва да се реши като се въведат санкции за работодателите, които не изпълняват изискванията на закона и обикновено ги заобикалят, назначавайки директорите до провеждане на конкурс по член 68, ал. 1, т. 4 от Кодекса по труда, където краен срок не е посочен.

Формално така нарушение няма, но изглежда ли морално назначен до провеждане на конкурс ръководител да управлява по-дълго, отколкото е предвиденият мандат за назначения с конкурс? Бонева препоръчва да се направи законова промяна, подобна на тази при въвеждането на мандатността – срокът да бъде максимум половин година.

Повече от четири години след излизането на материала резултатът за Пловдив е дори по-лош от тогава. Междувременно е изтекъл мандатът и на директора на историческия музей. Той продължава да заема позицията си до провеждане на конкурс и прегрешението изглежда дребно в сравнение с останалите музейни учреждения – какво са три години, в сравнение с 9?

Дебело трябва да се подчертае, че директорите не са виновни с нищо. Те, разбира се, имат интерес да бъдат директори. Народът отдавна е казал, че не е луд този, който изяжда два зелника, а този който му ги дава, така че проблемът е в работодателя на директорите. Ако се огледаме какво се случва извън Пловдив, става ясно, че мандатността все повече и повече се спазва, така че статията на Вера Бонева там поне е повлияла. Трябва обаче да се каже и това, че община Пловдив може да понесе санкции заради така дългото протакане при настоящото законово положение. Съвсем скоро кметът на Сопот беше глобен заради липсата на конкурс за назначаване на директор на музея „Иван Вазов“. Тази година в Разград се проведе конкурс за директор също след проверка на Инспектората на Министерството на културата. Тя е предизвикана от самите служители на музея, защото той дълго време е управляван от временно изпълняващи безконкурсни ръководители.

Защо законите за трудовите правоотношения на ръководителите на културни институции в Пловдив не се спазват е въпрос, на който трябва да се отговори очевидно под натиска на съответните контролни органи.

В България е всеизвестно, че има огромен демографски проблем. Освен количествени измерения, той има и качествени. В малки населени места общините срещат изключителни трудности да намерят подходящи хора. В Пловдив положението би следвало да е друго – голям град с няколко висши учебни заведения, но въпреки това местните директори са със статут на понтифекси. Тук идва и друг проблем – възрастовият. С изключение на директора на природонаучния музей всички останали са над 60-годишни, някои приближават и 70. Неслучайно в България има предвидена пенсионна възраст. Пак заради демографските проблеми решението за това принадлежи на работодателя, а е видно, че когато такъв е пловдивската община, няма нищо, което да не може да бъде протакано с или без законово основание.

Редно ли е институция като общината, която трябва да се грижи за гражданите, от години да пренебрегва два закона и произтичащите от тях нормативни актове?

Редно ли е културни институти да буксуват на едно място, защото по незнайни причини е важно определени хора да бъдат техни директори?

За демократичните държави принципът на мандатност е водещ. Какво ще се случи, ако някой кмет, президентът, Народното събрание продължат да управляват години след изтичането на мандатите им? Изглежда недопустимо, нали. Тогава?

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: Кмете, кога ще има конкурс за директор на Стария град?

Коментари (1)

  1. От моята ФБ страница

    Стара тема, която така и не излиза от мода

    Вчерашна статия в МедиаКафе поставя за пореден път въпроса за неспазване на законовото изискване да се провеждат конкурси за директори на културни институти, според действащата разпоредба на ЗКН. Даден е примерът с Пловдив, където вече десетилетие тази императивна норма се неглижира. За мое удовлетворение е цитирана статията ми от 2017 г. във вестник „Култура“, която описва положението (от моя гледна точка) към тогавашния момент. Позволявам си да споделя тук линка, защото проблемът не се свежда само до законосъобразност на административното поведение, но и до самоуважение на принципала – в случая Община Пловдив, чието ръководство не държи на изрядността на случващото се в сектора на културното наследство. А и може би няма доверие на администрацията си, че е способна да проведе почтен, легитимен и прозрачен конкурс.
    Ще повторя за пореден път – този път без позоваване на съответните законови текстове, тъй като те не са се променили от 2017 г. и може да бъде направена спправка в статията ми във вестник „Култура“. Мандатът на директорите на културните институти, действащи по ЗЗРК и ЗКН, е пет години и нито ден повече. Възможността за назначаване на временноизпълняващи длъжността не е регламентирана в специалното ни законодателство, но позовавайки се на аналогията с устройството на тази материя в Закона за държавния служител, не трябва да се прехвърлят 6 месеца от датата на временното назначение. Абсолютно недопустимо е да се назначават директори на културни институти на постоянен трудов договор, който – при мотивирано оспорване – може да бъде обявен за нищожен и да проблематизира в голяма степен дейността и престижа на съответната институция. За съжаление, към момента десетки са институциите – извън посочените в Пловдив, в които директорите са или ВРИД или на постоянен трудов договор с незнайно каква мотивировка на работодателя.
    Какво да се прави? Връщам се към старото си предложение. Трябва в ЗКН да се запише ограничителен срок – до три месеца за назначаване на временноизпълняващи длъжността „директор“ на културни институти – национални, регионални, общински. Ако срокът не бъде спазен, да се вмени задължение на Министерството на културата в тримесечен срок да проведе конкурса по действащите правила, а принципалът да е задължен да назначи спечелилия за пет години. Както показва случаят със Сопотската община, дори и глобите не могат да мотивират кметовете да изпълнят законовите си задължения по организиране конкурсите за директори на местните музеи; в случая – Музея на Иван Вазов. Успоредно с това, нито един директор не е върнал държавната субсидия за културните институти на територията на своята община, отказвайки на нейно основание (често) да подпомага финансово музеите, галериите и библиотеките, които получават държавна субсидия.
    Заключение: В системата на държавните културни институти през последните години правилото за организиране на конкурси в срок се реализира пълноценно. Това е един добър пример от страна на Министерството на културата, който трябва да стане задължителна норма и за кметовете – принципали на общински и регионални музеи, библиотеки и галерии. Когато не е заразителен, примерът на спазващите правилата трябва да стане принудително задължителен. Ако и това е невъзможно, трябва да мислим за друг модел на структуриране на културните институции в страната – с по-силно държавно начало и по-малко административно участие на склонните към придържане към старото шуробаджанашко правило местни управници.

    Отговор

Вашият коментар