„Най-хубавите стихотворения идват от теб, от собствената ти болка, която те е прекосила открай докрай”
Виждали сме я на стотици литературни събития – изправена, винаги с костюм, прическа и бижу, куражлийски носеща отговорност. Божана Апостолова е поет и писател. През митичната 1989 създава издателство „Жанет-45” и полиграфически комплекс, включващ студио за предпечат, печатница и книжна борса. Оттогава на български излизат над 1500 заглавия с безкомпромисно полиграфическо качество. С нейно съдействие израстват поколения поети и прозаици, сред които Георги Господинов, Милен Русков, Здравка Евтимова, Константин Трендафилов, Рене Карабаш и др. Издателство „Жанет-45” е сред малкото, които издават първите книги на съвършено непознати автори.
Всяка година през юни, в мраморната чаша на Античния театър, препълнена с хора, Божана Апостолова открива фестивала „Пловдив чете”. В очакване на празника и седмици след рождения ѝ ден, се срещаме, за да говорим за човешкия ѝ път – без помпозност, без преструвки, с отчетлива интонация. Директно, защото тя е такава, буквално и метафорично речено.
Детството Ви е преминало в гладните следвоенни години. Ще ползвам образа от Вашето стихотворение „Вина” – „оцет и захар”. Такива ли бяха?
Дори не съм съзнавала тогава, че това са следвоенни години. Нищо не съзнавах, биех момчетата от махалата, гледах да бия – но по успех! – и момичетата в училище. А брат ми беше хулиган, случвало се е да разбие витрина на сладкарница, за да се нахрани. Пък после мама с месеци изплащаше поразията.
Аз живеех в Еврейската махала, срещу сегашния Дом на младоженците. Филия с олио и червен пипер беше основната ни храна тогава. Или питах братчетата ми „Да ви сготвя ли по една манджа?” и бърках чешмяна вода, лъжичка оцет и две лъжици захар. Всичко съм казала в това стихотворение: „мълчах, гузно стиснала хляба”.
В „Делнична библия” с болезнена откровеност говорите за факта, че съвсем малка оставате без баща…
Той стигаше до кръста на големия ми единадесетгодишен брат. Нямаше ги краката му и ходеше на ръце. Бил е много силен мъж, много волеви.
Моят дядо е бил един от богаташите на Кричим. Имали са голям двор с красиви алеи и голяма къща. Баща ми е бил двегодишен, тичал е и паднал на земята. Правили са опит да го вдигнат – не. Краката му омекнали – не се изправят и постепенно започват да съхнат. Водили го къде ли не, включително и в чужбина, с надежда да му помогнат… А майка ми е била слугинче у тях.
Имам едно-единствено наследство. Това е писмото на баща ми до майка ми, в което той пише: „Ако не ми се подиграваш, без да казваш на никого, пристани ми довечера, искам да се оженя за теб.”
Без да казваш на никого! Представете си какъв комплекс е имал за състоянието, в което е бил. А всичко му се отдаваше! На съседната улица от нашата той имаше работилница за ремонт на велосипеди и мотори. Тогава коли още нямаше. С тия пари обаче той ни изхранваше.
Веднъж непозната възрастна жена, която минава по улицата, ги вижда с брат ми. А нашата врата беше широка, двойна порта. Живеехме под наем в една еврейска къща, долу стаите бяха високи метър и петдесет, предназначени за слуги. Онази жена вижда едно високо, слабо и красиво момче – големия ми брат, и до него горкия ми татко, който му стига до кръста – нали е без крака. Тя толкова се стъписва, че вади от чантата си шепа стотинки и ги подава на брат ми. След това дава и на баща ми. Татко взема стотинките, прибавя и тези на брат ми и ѝ ги връща с думите: „Заповядайте. Не ме гледайте, че съм сакат. Аз сам се грижа за къщата, гледам трите си деца и жена ми.”
Малко помня за баща ми. Много малка съм била, когато той умира. В деня на погребението една моя леля ми напъха в ръцете геврек, и аз отидох при татко, който спеше в някаква дървена кутия. Започнах да чупя от моя геврек, да му го пъхам в устата, за да си хапне и той. А хората наоколо плачеха толкова силно, че се чуваше само протяжно виене.
Виждала съм мама да се гуши в някой ъгъл на стаята, да скубе косите си и да нарежда „Защо ме остави сама, Гоче, сега кой ще гледа сираците?”. Всеки ден ходеше на гроба на татко, лягаше върху него и пищеше, беше жестоко. После тя се разболя от туберкулоза, и толкова бързо отслабна, че се подпираше по стената, за да не падне.
Така беше.
Няма смисъл човек да си измисля, няма смисъл да позира. Ето, аз съм го написала:
„През изтънялата кръпка на моето детство,
виждам себе си:
мятам боси пети по паважа
и безгрижно се смея.
После разбърквам в чешмяна вода
оцет и захар,
грабвам комата и сърбам,
щастливо поглеждайки мама.”
Мислите ли, че имате ангел-пазител?
Може би през годините ме е пазела клетвата на баща ми. На моето кръщене той е поискал да ме кръстят Божинка – на името на майка му, моята баба. Майка ми обаче веднага е изплакала „Кой ще се ожени за нея с това име?” Аз съм родена през 1945 година – тогава религията е била неглижирана и отхвърляна. Баща ми ме погледнал и казал „Добре, нека е Божана. Аз няма да мога да я гледам, нея Бог ще я гледа.”
И нали знаете българската поговорка – бащина клетва дом гради, майчина клетва дом разваля? Мисля, че тази бащина клетва е случила живота ми. И неговите думи са ме стигнали – мене Бог ме гледа.
А когато Вие самата станахте майка? На какво Ви научи това?
И аз като всички бях неподготвена, но имах златна свекърва – баба Кина. Манол беше на четири месеца, когато го оставих тя да го гледа, а аз тръгнах на работа.
В едно съм убедена – ключът за собствения ни живот е в нас и ако ние не можем да отворим вратата пред нас, няма как да успеем. Така че при мен се случи – отворих вратата. Много е важно да знаеш какво правиш, какво искаш. И накъде си тръгнал.
Кои места в града и днес са Ви любими?
Улица „Цар Калоян”, на която живях. Къщата беше продадена и разрушена, иначе щях да я купя. Обичам Еврейската махала. Толкова много неща съм научила от тези умни, способни хора. Помня как ходих по Четвъртък пазара, умираща от глад, обаче бях гордо хлапе, не можех да прося и обикновено с някаква пръчка придърпвах резен диня и започвах да ръфам, а по лицето ми се стичаше сок.
Докато живеех в Еврейската махала, мечтаех да стана писател. Някой ми показа писателя Николай Казанджиев и аз тръгнах след него – дебнех да видя къде отива, какво прави, с какво е облечен, с какво по-различен от нас, обикновените хора. За мой късмет той влезе в книжарницата на ъгъла на аптека „Марица”. Щом застана пред книжарката, аз бръкнах в чантата си, извадих някакъв лист и на обратната му страна записах кои книги разглежда писателят и за кои книги пита. Та Николай Казанджиев е човекът, който пръв ми е дал урок (без и да подозира дори) какво да търся, какво да чета.
И какво излиза? Че цял живот по странен начин съм напасвала възлите на душата си.
Високо е, тихо е, върха на Бунарджика е някъде над главите ни. Седим в павилиона, който е в градината на Божана Апостолова. Три котки щъкат между нас, гледат я в очите, докато тя слага почерпка на масата. Една от котките скача на стола на Божана и се налага тя да седне на друг.
На малка масичка пред дивана е натрупан огромен куп с принтирани ръкописи, които тя чете и отделя за издаване. Прави го от 1989 година, откакто съществува издателство „Жанет-45”.
Кои са големите Ви литературни приятелства?
Като Вера (Мутафчиева) друга нямам. Освен – разбира се – Малина Томова, с която се познаваме от ученички. Малина беше много стойностен човек. Тя и ме запозна с Вера. Беше на 15 години, когато вече можеше да говори три езика. Отличничка. Всеотдайна към всеки и всичко. Помня как ми предложи да отидем в тогавашния Профсъюзен дом „Стефан Кираджиев“, за да чуем как говори някакъв много умен мъж. Оказа се, че това е бъдещия ми съпруг – Костадин Чонов. Още тогава – двадесет и няколко годишна знаех, че е много важно да се омъжа за умен човек. И сега съм сигурна, че съм направила точния избор.
Как се омъжих ли? Ами… той живееше на ул. „Кукуш”. Късно през нощта аз прескочих оградата, застанах под прозореца и свирнах с два пръста. Истинска хулиганка. А той, след като ме разпозна, ме покани горе – кабинетчето му беше малко, тясно – тек легло, бюро, а по стените книги, книги…
Преди години при мен дойде Панчо Панчев – талантлив детски автор – и ми каза, че Леда Милева иска да се запознае с мен. Зачудих се, защото още като дете имах писмо от нея. Тя беше главен редактор на не помня кое детско списание и първите стихотворения, които написах, ги изпратих на нея. И представете си, получих писмо с нейния подпис, пазя го: „Мило дете, опитите да се пишат стихотворения са хубаво нещо. Четете повече художествена литература”. Ами кой да ми каже какво е художествена литература? И – отидох право в библиотеката.
Няколко години по-късно Леда Милева ме покани на гости у тях. Посрещна ме точно в 12 на обяд в бяла риза с колосана яка и обувки на токчета. Истинска дама. Е, това не го научих през целия си живот, въпреки че исках.
Помня и Людмила Живкова, тя дойде на премиерата на Павел Матев в Етнографския музей. Беше ми приятно, а и аз я харесвах. Свестен човек беше, никой от нас не избира родителите си и няма нужда да ѝ вменяваме вината, че е била дъщеря на Тодор Живков. Покани ни на вечеря в „Ритора”. Тя си поръча препечена филийка с чубрица и всички на масата, все шефове на културата, онемяха. Ами сега… Ако си поръчат каквото им се яде, какво ще си помисли Людмила Живкова. И за да отпъдя надалече подмазваческата им нагласа, поръчах: „На мене ми донесете мешана скара с поне три кебапчета.”
Знаете ли, във Велико Търново учих Българска филология с втора специалност – История, но истинският университет, който съм завършила, е срещата ми с големите български писатели. Те са голямото ми богатство, те са духа на Вселената и силата да оцелявам и при най-жестоките бури.
–––
Божана Апостолова е българска поетеса, писателка и издател.
Създател и собственик на Издателска къща „Жанет 45“. Инициатор и съучредител на инициативите „Пловдив чете“ и „Младият Пловдив чете“, тя създава и годишната литературна награда за поезия „Иван Николов“. Носител е на награда „Пловдив“ за литература, на „Златен ланец“ на в. „Труд“ за поезия и мн. др.
Носител на Орден „Стара планина“ I степен за изключително големите си заслуги в развитието на българската култура.
Автор на книгите:
- Нестинарска орис (поезия), 1976.
- Необетован свят (поезия), 1986.
- Както мама се кръсти (поезия), 1996.
- В питието на мрака (поезия), 1996.
- Вселюбов (поезия), 2005.
- Състояние трето (поезия). София: Стигмати, 2002, 90 с.
- Едва я задържам (стихосбирка), ИК „Стигмати“, 2008.
- Възел. София: Факел, 2005, 83 с.
- Божана… едва я задържам. София: Стигмати, 2008, 72 с.
- Беше ли любов. София: Факел, 2010
- Сама и обща. Пловдив: Жанет 45, 2019
- Божанчето и любовта на лебедите. Пловдив: Жанет 45, 2019
- Делнична библия, I част (преживени истории). 1998
- Делнична библия, II част (преживени истории). София: Захарий Стоянов, 2005,
- Душа в душата (спомени за Вера Мутафчиева). Пловдив: Жанет 45, 2019
- Кръстопът без пътища (роман). Пловдив: Жанет 45, 2008
- Нощта е също слънце (роман). Пловдив: Жанет 45, 2017
- Завръщането на визона (роман). Пловдив: Жанет 45, 2019
- Човекът с небето (книга за деца). Пловдив: Жанет 45, 2002
- Малката Божана в нощта на чудесата. Пловдив: Жанет 45, 2012
- Малката Божана в деня на боклуците. Пловдив: Жанет 45, 2012
- Малката Божана в подводния свят. Пловдив: Жанет 45, 2013
- Малката Божана и чудовището Тъмп. Пловдив: Жанет 45, 2013
- Малката Божана в магазин за смехорийки. Пловдив: Жанет 45, 2013
За автора
Прочетох книгата на Божана „Делнична библия“.
Трогващо до дъното на душата, истинско. Изповед.
Оставих интернет и четох. Просто четях, страница след страница.
Живот …