Емине Садкъ: Да се чувстваш безкраен и нормален

Когато през 2019 година Емине Садкъ печели престижния Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев” (категория Проза), никой още не подозира, че дебютният ѝ роман ще бъде издаден в пандемичната 2020 година и въпреки това тиражът му ще бъде почти мигновено разпродаден.

Тя е родена почти в края на 90-те години на миналия век, детството ѝ преминава в Исперих, по-късно учи в Хуманитарната гимнация във Велико Търново, завършва ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий”, доброволства в България, Полша, Чехия, а от 2018 година организира тридневен празник за съвременното изкуство и култура в с. Сборяново. Не умее да се взема насериозно, но мисли в дълбочина.

Емине Садкъ принадлежи на поколението, което сякаш не познава граници, но цени културните разлики и автентичност. Иронична и дълбоко рефлексивна, тя пише, както живее – с размах и без предвзетост. През изминалото лято Емине се установи в къща в с. Гарван – с хамак, храсторез и огромно небе над себе си, защото избра да ѝ ухае на липа и изпрани чаршафи.

В с. Гарван няма поща и улиците нямат имена, обаче за нея пристигаше непрестанен поток хартиени писма, които тя започна да получава от цялата страна, след като обяви в социалните медии, че иска да разменя думи и мисли с всякакви хора точно по този начин. (не ѝ пишете едва сега, тя ще отсъства от страната за няколко месеца, но това е почти тайна).

Иначе „изоставяйки родното си място, понеже няма потенциал в него, не разрешаваш проблемите си, а си създаваш нови”, казва Емине, която винаги е готова за още малко и нови пробл… приключения.

Попитахме я:

Какво подслажда живота и въображението ти?

Разговорите с любопитни хора. Онези разговори, от които кожата ти настръхва, отваря(ш) се бавно, за да попие животът и смисълът на другия като нещо естествено. Като безстрашни пред непознатото тийнейджъри, които пристъпват в чуждите светове, защото усещат, че само там могат да преодолеят себе си и границите на личната си бездна. И защото бъдещето е най-малко страшно, когато можеш да бъдеш споделен. Споделен с онзи еднакво близък и точно толкова далечен свят, който потвърждава и твоето, и съществуването на другия.

Приятно е да се чувстваш безкраен и нормален в компанията на хората до теб. А още по-приятно е да си играете на въображение, сиреч – да вярвате в подобни утопии. И в междугалактическата любов, разбира се.

Защо с. Гарван и накъде след него?

Реалността е навсякъде, а на мен не ми понася. Когато не можеш да промениш света, осъзнаваш го много добре и това не те разочарова – строиш си сам макет на реалността, който намираш за най-удачен и  живееш в него. 
До голяма степен това е и изкуството – “building castles in the sky”, нали? Избирам да бъда. А фазаните, които живеят в градината ми, не подозират, че са част от тази история. Просто са там, защото са. И това е приказката. 

Обичам идеята за човека–градина, човека–остров, човека–вселена. Отделеният, непринадлежащ на никакво събитие, на никаква интрига, в ничий календар, без часовник, без аларма човек. Човекът, който има достатъчно собствено място на този свят, сила, независимост и свобода, за да си построи и избира всеки ден САМ времето и пространството, в които иска да бъде. Така, мисля си, се гради вечността. В този смисъл – Гарван кацна естествено. Но и аз дълго го виках. В един момент вече можех да си позволя тази среща.

И каква среща само! Обичам и си търкалям камъните с кеф. И калта не ме плаши, нито самотата. Напротив. А след Гарван – гълъб? Щъркел? Не знам.

 
           
Откри ли нещо за себе си заради локдауна и ограниченията в живота ни?

Локдаунът ме извади от Търново и ме върна в Исперих. И добре, че го направи. Търново е коварно място. Упояваща сетивата поезия, която нито можеш да допишеш, нито да дочетеш. Прекарах половината си живот в Търново. И изведнъж трябваше да се върна там, откъде започнах – Исперих. Място, което ме беше изгубило от картата, от паметта си. Върнах се в един перманентно карантиниран град, който изведнъж беше заграден от КПП-та. Остров. А сега какво? Не знам. Мисли! Преосмисляй! Слушай! Беше страшно. Мюезинът изпява смъртта на поне трима всеки ден. Улицата ни опустява. Не ми остана нищо, освен да пиша, да помня, да обичам и да се грижа за семейството си все повече.

Четях Казандзакис в хамака, разпънат между крушата и ябълката в задния двор на къщата на родителите ми в Исперих. Там, в хамака, в компанията на Никос, видях всичко. Всичко! И пъпките на дърветата, и цветовете им, и плодовете, и узряването им, и окапването на листата. Сезоните цъфтяха и падаха върху мен, а аз, обвита в пашкул, в ембрион, в ухо, слушах болката на онова, което може да отнеме всеки един от нас.  Дали научих нещо? Съмнявам се, че съм живяла преди локдауна. 
 
Какво би казала на петгодишната Емине днес?

Хахахаха. Разбирам психологическата важност на този въпрос и именно това ме подсеща за един смешен коледен подарък, който получих на тази възраст. Беше книга с приказки на Андерсен, на която Дядо Мраз беше написал възпитателно послание. Началото беше клиширано, но завършваше с: „…и не си бърши сополите в ръкава!“ Днес, двадесет години по-късно, към това послание, бих допълнила: „Бършеш, не бършеш, сополите все ще са си там, Емине!” (Каквото и да ѝ кажа, тя ще направи онова, което си знае.)


           
Пишеш, защото?

Пиша, защото обичам да размишлявам. Това е най–лесният начин да оформя мисълта си в достъпна и разбираема форма за мен и за хората около мен. А и ми се получава добре. Понякога дори смешно и приятно. А когато хората го харесват – още по-добре. Интересно ми е друго – откритията, които правя чрез превеждането на мисълта във физическия свят на думите. Говоря за онези прозрения на езика, които водят до експлозия, взрив, разширяване на картината за свят, който се е криел в нас. Като в разговорите с любопитните хора…  

И последно, преди да съм дръпнала някого за опашката – колкото и души да са го казали преди мен, ако аз съм открила нещо, което ми е помогнало да си обясня друго, това си остава лично мое откритие и никой не може да ми отнеме вълнението от него. Това е триумфът на съществуването.    

Има ли твоето поколение усещане за граници и в какво?

Притежавала съм безумието и наглостта да говоря от името на моето поколение. Вече не смятам, че съм толкова компетентна. Възможно е нашето поколение да не се справи добре, ако ни спрат тока, но по-вероятно е да се появят хора, пак от нашето поколение, които да ни научат да черпим енергия от природата. Да черпим и открием от онова, което вече съществува. Като с писането.Такива хора са се появявали и преди. И вярвам, че ще се появяват все повече и повече. Това е един от разговорите, който „подслажда живота и въображението ми.“


–––––-

Емине Садкъ е родена в Дулово, но отраства в Исперих. Завършила е Хуманитарната гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Следва „Връзки с обществеността“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Тя председателства Българския младежки форум във Велико Търново, към който създава „Лаборатория креативно общество“.

Автор на романа „Керван за гарвани”.

Вашият коментар