Изабел Басмаджиян: никога рутината

Изабел Басмаджиян е фотограф, майка на три деца, перпетуум мобиле. Градски човек и артист със свободолюбив дух, тя предпочита да експериментира в непосредствена обстановка пред това да предложи фотосесия в ателие. Затова и фотопортретите, които прави на семейства или отделни хора, са тържество на човешката индивидуалност – динамични, закачливи, подправени с щипка екстравагантност, разказващи истории.

Какво още? Изабел жонглира с житейските си роли с непоправим чар, нищо, че (шшт!) е леко стеснителна. Само тя си знае какво ѝ струва за прословутите 24 часа да вика на футболния мач на малкия си син, да шофира стотици километри и да паркира съвършено, да сготви бананови палачинки или суши, да спаси коте, да се отдаде на високоинтензивна тренировка или уютно барикадирана в стаята си да създава фини цветя от коприна.

Да поговорим за видимото и невидимото. Кое преследваш в работата си?

О, сигурно се очаква да отговоря „невидимото“, за да изглеждам по-възвишен фотограф с дълбоки философски прозрения и всемирни откровения? Нямам такива претенции. За да постигна това, което ме изпълва със щастие от целия процес (и което се надявам да се вижда от кадрите), независимо дали е в сферата на видимото или невидимото, ценност за мен е да се свържа с хората. Ако нямаме добра комуникация помежду си, времето ни заедно е взаимно изгубено. А аз не умея да губя на това ниво. Един характерен за мен (може би странен дори) факт е, че никога не наричам семействата, които снимам, със студеното определение „клиенти“. Това скъсява предварително дистанцията помежду ни и ми дава психологическа преднина да мисля за тях като за добри познати. И от там – общувам с лекота, въпреки че съм малко темерут. Доверие, спокойствие, много смях – това имаме. Тогава „невидимото“ става напълно видимо.

Допира между партньорите, целувката, майчината милувка, смеещите се очи, спонтанността в движението, светлината – те могат да изразят достатъчно, за да се получи интересна история в една фотография. Всичко се случва без предварително планиране и обмисляне, без статично позиране, без „Зеелеееее!“, без рисувани фонове и изкуствена светлина. Едно най-обикновено общуване носи чудесни моменти, чрез които виждаш повече от това, което камерата заснема.

А колко смешни спомени съм натрупала – например, изядената от куче табела на автомобила ми и КАТ, които ме издирват и откриват през… системата на СО за детски градини. Още една част от невидимото пространство, онази пикантна подправка, която ни обвързва и създава нещо повече от снимки. Това е.

От какво е направено ежедневието?

От скорост. Семейство, приятели, музика, тренировка, трафик. От емоции.

Ако трябва да избереш място за портрет на Изабел, къде би я снимала?

Самотен остров, палма, шезлонг, книга, шоколад и Изабел? Не, не, това няма да е тази Изабел, която съм аз. Тя е създадена от контрасти и ако сега ѝ набележа конкретно място за портрет, той няма да бъде актуален в момента на заснемането на портрета. Не се правя на интересна – познавам се. Рутината ме отблъсква, бързо ми омръзва всичко. Обичам и тишината, и фоновия шум; обичам да бъда сама, но не умея да се затварям за дълго – имам необходимост да общувам, да чувствам, да създавам. Обичам да пътувам (зад волана съм аз обаче) и в същото време изгарям от нетърпение да се прибера у дома. Обичам приглушената светлина, дъжда, пролетта, зимните кънки, червените кецки – все контрасти…

Та, кое да е това страхотно място за портрет? Планетата Земя, сега, с моите си хора.

С кои каузи се чувстваш емоционално свързана?

От 12 години, мисля, съм сертифициран консултант по кърмене към Ла Лече Лига. Чудесно е да има кърмени бебета, уверени млади майки и обичащи бащи, и да бъда една малка част от това Добро, когато има нужда от мен.

Сигурно никого няма да изненадам – най-голямата ми болка е качеството на живот на децата ни. Трудно ми е да приема, че един млад живот може да зависи от милостта на хиляди непознати, че животоспасяващото лечение може да е толкова недостъпно. Какво мога да направя, освен да не стоя безучастна? Да бъда една от капките.

Мястото на жените в този мъжки свят – моята дългогодишна битка с вятърни мелници да докажа, че мога да паркирам, мога да правя 50 лицеви всеки ден, имам топките да изразя мнението си. Мога, защото жената е Вселена. Едва ли изглежда кауза. Не и на фона на случващото се в момента в Иран, толкова е разтърсващо. Откакто съм съзнателен човек обаче, това е тема на разговор, премисляне, отъждествяване, болка, радост. Женското начало е съзидателно, обединяващо, формиращо. Това е моето нещо. Е, в края на деня просто трябва да сготвя и да оставя мъжките си битки настрани…

Войната, конфликтите, катастрофите, които възпрепятстват скучното ни ежедневие, от което така цинично се оплакваме. Ако не успявам физически да помогна всеки път, то се старая да предавам историята нататък, да давам пример на децата ни, да не позволявам да свикваме с мисълта, че се случват такива неща в 21 век. Фалшивите новини и липсата на критично мислене – не успявам да се примиря с това, пък и сарказмът ми невинаги е във високите си нива, за да отмина просто ей така. Тук е и мястото на „грамарнациту“ у мен.

Каузи ли са, отклонения ли са, не зная, но тези неща заемат пространство в мен и им позволявам да определят темперамента ми, деня ми.

Коя е най-вкусната част от деня ти на фотограф и майка на три деца?

Нали се разбрахме, че съм човек на контрастите. Днес ще отговоря така – сутрешния и следобедния трафик са си моето време. Хората се изнервят в задръстване, аз – не, никога. Винаги намирам какво да правя – слушам музика или аудиокнига, говоря по телефона, разглеждам хората, с които споделяме улиците. Представям си колко съм смешна аз отстрани, докато пея и танцувам зад волана. J

Но ако ме беше попитала през лятото, щях да ти отговоря, че най-вкусната част е късно вечер, когато всички заспят и никой не иска нищо от мен. Надничащото през прозореца слънце е било свидетел на тихи утрини, които съм посрещала на същото място, на което са ме оставяли вечерта.

В празнични дни най-вкусната част ще бъде когато всички сме заедно, караме се, смеем се, снимаме се, играем – малките моменти.

Като фотограф любимото ми време е, когато пътувам към срещата със семействата заради радостта от неизвестното. Не зная кого ще снимам, не зная как ще ни потръгне връзката, не съм избрала конкретни места, които да обходим. Всичкото това е така, защото ми е интересно и любопитно кои са хората, какво е важно за тях, в каква среда ще се почувстват естествено. Тази тръпка е невероятна и си я обичам. Заради това избягвам да снимам в ателието ми – там имам повече яснота и контрол, които свързвам с ограничение. Така де, не обичам да ми е лесно.

Като автор на копринени цветя – когато ръцете ми се разтворят и започнат да създават, когато се роди ново цвете. И обратната връзка – това е най-най невероятното нещо, което свързвам само с еуфорията след ядене на паличинки с шоколад. Наистина е вкусно време. J

А храната, която те изпраща в рая?

Шоколад. Към ада отива гузната ми съвест. Нека гори.

Ако се озовеш в близост до машина на времето, има ли епоха, в която би се преместила за един ден?

Имам силно влечение към научната фантастика. Бих пътувала напред – към неизвестното, към звездите. Не назад. Назад е твърде мелахнолично дори и за романтик като мен. От Бъдещето бих си взела дозата адреналин и още от въпросите без отговор. Но най-вече искам да съм спокойна, че всичко ще бъде наред. Така че, бъдещето, определено.

Ще оцелеем ли като вид?

Заслужаваме ли?!

Ще оцелеем. Човечеството е способно на невероятни неща. Може би е добре да опазим чувството си за принадлежност един към друг, да развием емпатията си, да оставим в миналото консуматорската природа и да се погрижим за баланса между всички същества. Всички сме свързани.

За автора

Вашият коментар