Мия и Графа: животът обикновено побеждава

Новата изложба на един от най-забележимите творчески и житейски тандеми – Мия Божилова и Гроздан Илков-Графа все още може да бъде видяна в галерия „Мария Луиза” и да провокира въображението ви със своите машини-птици, морския си сняг или възможността да измечтаете китара с ключове като съновидения.

Денем Мия и Графа живеят в Пловдив, а нощем – в с. Марково с папагал и куче. Папагалът се казва Петър Порязов, аристократ е и има наследство – 1 кв.м. от пловдивския клуб „Найлона”, тъй като е кръстен на собственика на бара, известен на всички като Вожда. Другият член на домакинството е кучето Арчи (Арчибалд Родик фон Вас). За фамилията на Арчи съществуват леки разногласия – нито Графа, нито Мия са сигурни, но не спорят. Смеят се съзаклятнически и съобщават, че родословието му не е случайно – майката е унгарка, бащата – германец. И това е повече, отколкото някои от нас знаят за собствените си роднини.

Как изглежда градът от високото?

Мия: Погледнат от Марково, Пловдив обикновено е в мъгла и смог. Но вечер се изчиства и изглежда красиво. Виждат му се светлините. Обаче ако влезеш по-навътре, светлото се губи. По-добре е да гледаш градовете отдалече.

Графа: Най-хубаво се живее там, където са твоите хора. Аз съм номад, живял съм къде ли не, но се живее с хора.

Мия: Аз и с животни добре живея, чисти са, имаме си доверие.

Какви искахте да станете, когато бяхте деца?

Мия: Аз исках да бъда актриса. Непрекъснато играех театър на улицата, облечена с дрехите и обувките на майка ми. Четях приказки и после ги разигравах, а съседите се притесняваха, че е студено, пък аз съм навън по нощница и чехли на токчета и рецитирам.

Графа: Аз исках да стана моряк. Приеха ме в Морското училище, обаче майка ми решила, че не може да си рискува детето и направила комплот с доктора да ме изкарат негоден. Съвсем наскоро, преди няколко месеца разбрах за тая завера. Простих ѝ.

Мия: Виж как родителите могат да ти променят живота. А никой няма право да се меси в ничия съдба, дори в съдбата на детето си.

Графа: Преди години обаче с приятел си купихме яхта, която се оказа продънена. Бяхме двайсетгодишни хлапета, закарахме я от гара Искър до Созопол и тя потъна. Бабите и дядовците ни ни бяха дали пари, беше 1991 година, ние купихме това корито, минахме го с пясъкоструйка и лъснаха едни огромни дупки. Поправихме го уж тоя Титаник, транспортирахме го до Созопол. Всичко струваше колкото военния бюджет на малка африканска държава, обаче щом го пуснахме във водата, веднага потъна. С него и моряшката ми кариера.

Трудно ли се научихте да карате колело?

Мия: Да, аз много падах, а освен това ми бяха купили дефектно колело – едно червено „Балкан”-че. Преди това се учих на чужди колела и почти научена се качих на моето.

Имаше един Кореком до сегашната гимназия „Яворов” и там видях така нареченото тогава „Пони”, със скорости. Ококорих се и веднага влязох да питам колко струва. Казали са ми някаква сума в долари, обаче аз дори не съм разбрала и се прибрах вкъщи страшно щастлива, че съм намерила колело. Не ми го купиха.

Графа: Моето естествено беше синьо. Но първо ми бяха купили „Школник”, и дядо ми, който ме изгледа, ме научи да карам колело. Обаче голяма грешка, защото аз веднага го яхнах и започнах да бягам с приятелчетата ми да играя. Тогава дядо взе един голям, 15 килограмов чук и сгъна колелото. На следващото лято ми го беше поправил и ми беше монтирал някакво устройство край веригата, за да не бяга, защото завинаги беше усукано от удара. А чука още го пазя и още работя с него. Трудно се вдига такъв чук, но като удари, стена може да бутне.

В последните няколко години фотографиите на Мия и пластиките на Графа (които той нарича „обекти”) съжителстват в общи изложби и фино диалогизират помежду си. Но създателите им рядко говорят за „технологията” по създаване на работите си. Затова просто питам:

Какво за детайла и светлината?

Мия: Светлината се сменя много бързо и във всеки момент е различна. Но винаги помага. Зависи какво търсиш, разбира се… а може и нищо да не търсиш. Мен обикновено нещото ме намира, когато снимам.

Графа: Простичко е, всичко се случва с бачкане. Първо е мисленето, после работата започва да те води, отварят се други портали. Някои неща сякаш сами са се направили.

Мия: Да, гледаш го и си казваш – това не е мое.

Променихте ли се, откакто работите заедно?

Графа: Не. Ние не си говорим за тия неща.

Мия: Всеки си прави това, което иска. И накрая имаме изложба.

Графа: Важно е всеки следващ път да искаш да си по-добър, да си недоволен от постигнатото.

Да поговорим за свободата и импровизациите?

Мия: Винаги съм се чувствала вътрешно свободна. Да, пречили са ми някакви обстоятелства или хора, но това няма значение. Никой не е успявал да ме смачка, имам убежище в себе си и мога да се съхраня. То е благодарение също и на най-близките ми хора, някои от тях вече не са между нас, но съм имала щастието да ги познавам.

Графа: На небето е вече онзи дълъг бар с наши приятели, има и един филм на Илиян Симеонов, който казва много за свободата – „Пазачът на мъртвите”. Нашето поколение сякаш отсъства от публичното пространство, обаче ние сме си тук, работили сме, работим. И тези преди нас, също: имаме Теди Москов, имаме Кристо и Кольо Карамфилов, имаме „Козият рог”, бе дами и господа.

А за свободата ще ти кажа, че ако ни вземат някога нещо, ние сме виновни, че сме им го дали.

Дали Господ ни рециклира? Вярвате ли в прераждането?

Мия: Аз – да.

Графа: Господ в момента отсъства, но не защото го няма, а защото ние не го търсим. Не го споменаваме.

Мия: Е, уж непрекъснато го викаме, обаче все когато ни трябва за нещо. Все за помощ го търсим, а той не работи непрекъснато.

Графа: Живеем в някакъв свят, който уж е толкова сложен, пък всъщност не е. Всичко вече е преживяно от поколенията преди нас, а ние непрекъснато говорим – и помежду си, и по медиите. За кризи, за пандемии, за миналото, за пари, за филми. Обаче публично за Бог си мълчим…

Срещу какво са вътрешните ви съпротиви и спасява ли изкуството?

Мия: Винаги има бунт, аз ежедневно се бунтувам срещу някакви неща.

Графа: Много е важен изборът „галоши или катедрала”. Не можем да се борим срещу центрофугата, която върти света, само не бива да извършваме злини. Не е случайна библейската истина да не правиш зло. Имаме приятели, които вярват в различни богове, но навсякъде съществува понятие за Доброто. Цялата работа е да не правиш пакости, да се грижиш за хората, които си заслужават и които – важно е! – са ти поискали помощ.

Мия: И независимо за какъв вид изкуство става въпрос, за мен то е спасително.

Графа: Изкуството и твоите хора, които Господ ти изпраща. Тези, които са ти до гроб, и са по-важни от семейство.

Кои филми бихте гледали отново утре?

Графа: „The wall” и всичко на Алън Паркър.

Мия: Аз съм с Фелини.

Графа: Светът се развива, обаче нека да кажем и „Модерни времена” на Чарли Чаплин.

Заглавието на последната ви изложба, която може да бъде видяна в галерия „Мария Луиза” до 24 ноември, е „Забави”. Да обговорим и двата контекста – за живеенето бавно и живеенето забавно.

Мия: Нарочно е без ударение, може да се чете и по двата начина. Ние сме хора, които умеят да се забавляват. Но искахме да забавим темпото, някак да спрем човеците, които си затръгваха от нашия свят. Много се увеличиха оборотите. Нека не бързаме толкова, да отложим малко заминаването по онзи път нагоре.

Графа: Замислихме изложбата точно покрай смъртта на нашата приятелка Гълъбина Мутафян (от „Купчиницата”), която си тръгна така внезапно.

Мия: „Забави” е и за това повече да сме живи, да бъдем живи във всеки смисъл на думата.

Водеща снимка: Иван Иванов

Коментари (1)

Вашият коментар