Елена Денева-Трифонова е родена в Дряново, завършила е социална педагогика във ВТУ и в момента работи за българския клон на глобалната антитрафик организация А21. Тоест пряко работи със спасените от трафик.
Автор е на стихосбирките „Щастие в кибритена кутийка“, „Картонен храм”, „Натюрморт с пеперуди“, „Сенки и бонбонки“, „Благословени върхове на пръстите“, „Сълза назад”. Поезията на Елена Денева-Трифонова е обичана както заради чувствителността, така и заради честността на преживяването.
Сред колкото повече хора живееш, толкова по-лесно е да се скриеш в тълпата, казва Елена. Но тя не би могла да остане анонимна, публичният ѝ живот е видимо свързан с различни каузи в търсене на справедливост. Ето какво още сподели пред „Медия Кафе”.
Ако трябва да опишеш с няколко думи ежедневието си, кои биха били важните точки?
Отплаване, бурни води, акостиране вкъщи. Понякога виждаш делфини от палубата на житейската гемия, понякога – левиатани. Пазиш се от мъртвото вълнение, ако решиш да скочиш извън себе си. Непознати води и познати пристанища.
Тити, мъжът, чиято жена съм, ми е фар.
Как започна да пишеш поезия?
Поезията за мен е механизъм за справяне. Не бих нарекла себе си поет, защото за мен това е начин на живот и светоусещане, а аз съм доста по-прозаична, отколкото звуча. Започнах във вихъра на пубертета и вярвам, че съм се спасила от по-големи поражения върху душата си благодарение на стиховете.
Има ли думи, с които си се спасявала?
Има.
„Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия“
Спомням си как когато работех в един дом за деца, лишени от родителска грижа, когато слизах от автобуса, си повтарях тази молитва до прага на Дома. Имаше достатъчно причини.
Другите спасителни думи са били казвани от хора, които ме обичат.
Често спасявам сърцето си от охлузване със стихотворенията на Добромир Тонев, Георги Рупчев, Виолета Христова и Калин Донков.
Какво би искала да се промени в света?
Светът няма да се промени, уви. Нищо ново под слънцето. Мога да отговарям само за своите няколко милиметра от вселената и да влияя чрез личен пример.
Мога да бъда на разположение за някого понякога. Мога да кажа добра дума. Да накарам човек да се усмихне. И кой знае, може пък да мога да променя нещо за някого.
Живяла си в различни градове – в Ловеч, в Полски Тръмбеш, в София. Кое е най-важното за теб, когато сменяш адреса си?
За мен е важно с каква цел го сменям и с кого ще обитаваме един и същи адрес. Последно се преместих в София и не съжалявам, макар да бях казала, че никога няма да живея тук. Животът, който ври и кипи в столицата, е освежаващ. Но обичам да се връщам на старите адреси. Корените са си корени.
От какво те боли, Елена?
По-лесно би било да отговоря от какво не ме.
Но от неспособността на човека да се вгледа в себе си и да разбере наличието на свободна воля и избори ме боли всеки ден. Нежеланието да се приемат различията също е болезнено. Наранява ме жестокостта. Липсата на емпатия.
Какво ти е трудно в човешки план и какво те вдъхновява в работата?
За да се придобие по-пълна представа за трудностите и вдъхновението, искам да споделя, че работя в отдел “Последващи грижи” в българския клон на глобалната антитрафик организация А21. Дейността ни е насочена към превенция на трафика, спасяване на жертви на трафик чрез Националната телефонна линия за борба с трафика на хора (номерът е 080020100 – денонощна, безплатна и анонимна е).
Последното звено е това, от което съм част: пряка работа с оцелелите след това чудовищно престъпление.
Трудно ми е да слушам как обществеността смята, че жертвите на сексуална експлоатация сами са си избрали да бъдат експлоатирани с цел печалба (която обаче не стига до тях и е на цената на разбити животи и изтезавани тела). Трудно ми е да се примиря, че бедността тласка цели семейства към трудова експлоатация. Трудно ми е да приема и че робството все още съществува. Както и че само 1% от попадналите в трафик се спасяват. И затова вече почти 4 години съм част от борбата.
Вдъхновява ме всяка усмивка, всяка малка крачка към живот в свобода и независимост на хората, с които работим. Вдъхновява ме устойчивостта и смелостта на човека и силата да продължиш живота си след години в ада. Затова все още съм цяла.
Сподели ни стихотворение от последната ти книга?
визитна картичка
Човекът може да издиша облаци,
да обяви земята за тепсия.
И на тепсия да поднася своето
сърце на някого.
А после той да го разбие.
Човекът знае сложни уравнения;
измисля химия и тя ще го убива бавно,
но в детските очи-стихотворения
не разпознава тъжните неравности.
Човекът тегли. Мери разстояния.
Събира. Граби. Трупа. Наранява.
Аз съм човекът без излишни знания.
Аз съм човекът, който наблюдава.
За автора
