Зад гърба си Владислав Христов има две самостоятелни изложби с фотографии на световни писатели, посетили България, и участие в още десетина сборни фотографски експозиции. Автор е на 8 книги с поезия и е съставител на първия учебник по хайку на български – „Основи на хайку”. Негови хайку текстове са превеждани на над 17 езика. През последните години Влади Христов отразява престижните ежегодни фестивали Пловдив джаз фест и Пловдив чете. От три години живее тук, в Пловдив със своето семейство.
Как се насочи към репортажната портретна фотография?
Тя е вид лов на моменти, защото фотографията е точно запечатване на някакъв момент, отрязък от време. А човекът е най-благодатната материя, стига обаче пръстът на фотографа винаги да е на спусъка.В една секунда могат да се сменят много настроения и никога повече да не се повторят. Въпрос на усет е да предугадиш какво ще следва – нещата често се случват три кадъра напред. Може да очакваш смях или сълза, но да получиш нещо друго. Съвсем различно е при арт фотографията и натюрморта, където можеш да подреждаш обектите и осветлението с часове.
Очите или ръцете?
Да, ръцете също са ми любим обект. Те имат собствен път и понякога съм виждал ръце на градинар, докато снимам световен писател. Ръцете могат да издадат всичко, което очите не казват, не бива да влизаме в клишето да се снима само лицето. Опитвам се да уловя жестовете, езикът на тялото – като код на разгадаването на една личност.
Снимал си наистина големи автори – нобелистите Марио Варгас Льоса, Мо Йен, Олга Токарчук… Както и световни джазмени. Каква опитност получи?
Колкото са по-големи писателите, толкова по-човечни и земни са. Това беше един от големите ми уроци.
Снимането на концерти пък е огромно предизвикателство. Защото в джаза да уловиш момента е още по-сложно. Имам един кадър на ръцете на Теодоси Спасов и на сянката на пръстите и кавала му върху неговото тяло – получи се буквално двоен образ на музицирането. Тази снимка беше и наградена в конкурса „Музика в обектива”.
Снимаш още от времето, когато се използваха и лентови фотоапарати?
Използвах лентата за възпитание, тя ме научи да не бъда разточителен, да се съобразявам с това, че разполагам най-много с 37 кадъра. Имаш ограничен ресурс от кадри, после имаш проявяване, където нещата също може да се объркат – процесът до хартията е сложен. Не виждаш предварително какво си направил, дали си се провалил или не. А дигиталната фотография всъщност показа, че без око на фотограф не може да ти помогне нито скъпата техника, нито огромният брой кадри. Във всеки град преди години фотографите са били познати по име – и сега не са много повече.
Какво е общото между писането и фотографията?
И двете са запечатване на вечност. При словото обаче имаш спокойствието да седнеш и да редактираш. Ако снимаш, също не бива да си много бъбрив – съвременният човек се е нагледал на какво ли и нямаш право да го занимаваш с несъществени неща – нито в литературата, нито във фотографията. Опитвам се да съм щадящ към публиката, която преценява много добре и бързо умее да отсъди кое е стойностно и кое – не.
А как философията на хайку повлиява начина, по който снимаш?
Хайку ме научи на наблюдателност и на умението да оценявам малките – големи моменти в ежедневието. Да имам око за детайла и за промисъла, който се крие в него. Защото всяко нещо крие поне едно подниво и е необходимо не само око, а и опит, за да разчетеш и осмислиш дълбочината. Изобщо Изтокът учи на умиротворение и наблюдателност – и то този тип наблюдателност, който урбанизираният западен човек започна да губи. Необходимо е обаче сам да си стигнал донякъде и след това да направиш своите крачки към източните философии.
Ти обаче си живял и на запад, в Германия?
Не издържах там повече от година. Западът ти дава много възможности, но ти отнема много, там има хора, живеещи в истинска безизходица на човешкото. И това не зависи от жизнения им стандарт. Финасите не могат да ти гарантират липса на духовен разпад. Тук, в България, имаме шанса за баланс между двата типа живеене, нещо все още е оцеляло от древния свят у нас. Праустои към които да се връщаме. Да, имаме безпаричие и преход, но все още сме запазили някои от чисто хуманните си ценности.
В крайна сметка ти акостира в Пловдив?
Бях тук студент в средата на 90-те, в онези посткомунистически времена, новата свобода на хората, заведенията като Найлона, Трабанта и рок клубовете. Никога не съм си представял, че ще се върна отново към местата, в които съм живял преди четвърт век. Сега заварих съвсем друг формат – едни други поколения, по-скоро живеещи в едно външно „бохемство”. Но артистичният дух на Пловдив още го има. Сега съм тук със семейството си. Децата действат умиротворително. Този спокоен и изпълнен с детски смях живот ме промени. Постепенно осъзнавам истинския смисл на думата – щастие. Дори пиша по-малко и текстовете ми не са така силно фокусирани в личните ми изживявания. Щастливият човек пише по-малко. А сбогуване с Пловдив очевидно не съществува.
Сега имам възможност да пиша основно журналистически материали, а публицистиката дава възможност авторът да покаже позицията си. Ние живеем във време, в което не бива да се страхуваме да изказваме своето мнение. Дори конкретно изказване в публичното пространство да носи негативи, ползите от заявяването са много по-големи, отколкото страха и мълчанието могат да постигнат. Автоцензурата в журналистиката е пагубна. Затова и макар малко на брой, бавните медии в България са толкова ценни – те успяват да постигнат трудния баланс между смисъл и послание.
––––
Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. От три години живее със семейството си в Пловдив и работи като журналист и фотограф.
Владислав Христов е един от българските писатели, получил с творбите си широка международна известност. Негова поезия е публикувана в литературни издания като „Granta“, „Cider Press Review“, „Drunken Boat“ и др. Носител е на отличия в националните конкурси. Член e на Световната Хайку Асоциация и на „The Haiku Foundation“, негои текстове са превеждани на 17 езика.
Издадени книги: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), „Germanii“ (поезия, немско издание, 2018), „Комореби” (поезия, 2019), „Писма до Лазар” ( поезия, 2019). Предстои излизането на сборника му с кратки прози „Мопсът на Вазов”.
За автора
