Йордан Славейков: не обичам лесните победи

Буквално преди дни в рамките на фестивала Пловдив чете Йордан Славейков представи новия си сборник с разкази „Празнично семейство”, превръщайки разговора с публиката в спектакъл. Той е завършил театрална режисура в НАТФИЗ, автор е на монодрамата „Виктория” (преведена на украински, сръбски, македонски, руски и английски език) и съавтор на „Паякът”. Сред текстовете, които е режисирал, са „Оскар и розовата дама”, „Енигматични вариации” и „Стъклената менажерия”. Автор е на романа „Последна стъпка” и сборникът с разкази „Празнично семейство”.

Казва, че непрекъснато се самонаблюдава. Че когато репетира, няма пол. И е имал години, в които е живял в безлюбовие. Че има доминантен характер и професия, поради което в любовта често той „ловува”, обаче в живота му е имало специални случаи, когато е позволявал да бъде преследван – защото тогава играта пак е негова. Така са написани и разказите му – с обезоръжаваща честност, с усет към трагикомичното, с готовност да поиграе, да разсмее, да погледне на света отвисоко – оттам, откъдето се вижда, че сме дребни, но тъгата ни въпреки всичко е пронизваща.

Когато го питам дебне ли знаци като една от своите героини, заявява: „Всички дебнем. Важното е да не го признаваме колкото е възможно по-дълго. А когато вече няма накъде, да го направим с нужната самоирония.”

За какво си гладен?

Безусловно за любов. Това е механизмът, който ме движи, и в този смисъл аз съм човек, за когото е писано в Библията.Спомнете си св.ап. Павел пред Коринтяни. Много ясно е казано там как отсъствието на любов води до разчовечаване – там не пише „ако нямам любов, никой не съм”, там пише „ако нямам любов, нищо не съм”.

Да, случвало се е през годините да си измислям любов. Но това винаги свършва – иска ти се да приключи трагично, но обикновено свършва жалко. Защото измислените любови не могат да бъдат трагични. Веднъж казах в разговор нещо, което впоследствие се оформи като моя сентенция: нямам нужда от твоето позволение, за да те обичам. Любовта, която аз изпитвам, е непоклатима и не се влияе от времето. Когато обичам, мога да чакам една или петдесет и шест години.

Драматичен или драматургичен е начинът, по който преживяваш текста, докато пишеш?

На заглавната страница на трите велики пиеси на Чехов („Три сестри”, „Чайка” и „Вишнева градина”) пише: комедия в три действия. Така се отнасям и към живота си. Ако зад това прозира болка и тъга, опитвам се да се спасявам чрез смешното. И да пиша забавно.

Театърът е?

Много обичам театъра и когато репетирам, намирам покой. Отдавам му се. Не ми се случва да репетирам често, вероятно поради характера ми. Не съм сговорчив, не умея да сядам на трапези и да ставам симпатичен на властимащите, които впрочем се сменят на 4 години. Не искам и не мога да изневерявам на себе си – после как ще се гледам?! А това „после” винаги идва.

С какво се съобразяваш?

Имам в себе си морални репери. Мои. Гледам да стоя в рамките на закона, но се съобразявам със собствения си морален кодекс, не с това какво ще кажат хората.

По вятъра или срещу?

Винаги е било срещу. Може би просто не обичам лесните победи.

Писането професия ли е?

Да. Тежък занаят е и трябва да имаш нужния инструментариум, за да го овладееш. Но всичко това е второстепенно, а първостепенен е талантът. Ако има някаква божия искрица в теб, ти сам ще намериш начин да си овладееш инструментариума. При мен това се случи с цената на седемгодишна пауза между двете ми книги. Може би ме беше страх, че няма да успея да надскоча дебютния си роман „Последна стъпка”. Това е едната страна на монетата, а тя има три страни: ези, тура и когато застане на ръба. На ръба обаче не можеш да останеш дълго. Затова си мисля, че най-важно е човекът, който пише, да бъде честен, да не хитрува. И ако нещо е силно в моето писане, то това е, че то е безхитростно.

Ако можеш да си избереш за ден да поживееш в друга епоха – коя би била?

Имам един натрапчив, повтарящ се сън. Вървя в град, направен от светлозелено, прозрачно стъкло – такива са шосетата, сградите, дърветата, всичко. Знам, че това е 27 век, знам, че съм в Ню Йорк и че се прибирам вкъщи. Събуждам се с копнеж по това бъдеще. Обикновено хората имат копнеж по миналото, по нещо, което искат да поправят. Но миналото не може да бъде поправено.

Та искам този ден да изживея там – през 27 век, в Ню Йорк, който е светлозелен.

Фотограф: Милена Попова

Вашият коментар