Захари Захариев: Градината е абсолютна метафора

Захари Захариев е поет, писател и магистър по философия, но също и експериментатор-градинар, който зарязва големия град преди пет години и „пресажда” живота си в село Камен, край Сливен. Отглежда и се грижи за пчели, многогодишни зеленчуци, билки, цветя, няколко котки, куче и стихотворения, които избуяват под широкото небе на Югоизточна България.

Захари кръщава семейната си градина „Въдворена ′′ (и казва, че на български означава „градина в двора, но и тихо, спокойно и нобелово място”). Разработва я с майка си, баща си и куп изкушени от идеята доброволци. Предпочита биологичното земеделие, а през профила му в социалните мрежи заинтригуваните могат да си поръчат сироп от бъз, буркан мед или да разберат къде в разгара на лятото продава „психотропно домати”.

Да градинарства е мечтата на Антоан дьо Сент-Екзюпери, която той споделя в писмо, преди да отлети със самолета си и никога да не се завърне във военната си база през 1944 година. От своя страна Захари Захариев работи бос, копае, сади, мулчира и размишлява за даото на търпението. За даото на градината. За порастването, което е и отглеждане. Нарочно не го попитахме чел ли е „Малкият принц”.

В края на февруари Захари разказа кратка история за гарга, която го е замерила с покълнал орех, докато той сади лук, рукола и репички в градината си. Вярвате или не, орехът е сложен в саксия и два месеца по-късно се подава от пръстта. Животът в село Камен очевидно е подходяща почва и търпение. Точно като поезията.

А ние препоръчваме книгата на Захари Захариев „Наръчник за поетично митологизиране на града“.

Как се озова в с. Камен?

Оттук са баба и дядо, родителите на майка ми. През 2016 г. с няколко приятели създадохме „ЧетворКръг“ – лаборатория за създаване на и въвеждане в художествени преживявания. Своеобразна неформална арт-интелектуална група, която изследваше възможността за превръщането на живеенето във форма на изкуство – за кратък или малко по-дълъг период (експериментирали сме в рамките на между 10 дни и 2 месеца). Преценихме, че ни трябва пространство, което да ползваме за база за тия експерименти, баба и дядо бяха починали, светла им памет, а къщата с двора й ни бяха оставени като наследство. През 2017 започнах да идвам тук, на село, и да подготвям пространството, после проведохме едно двумесечно събитие с отворени врати за хора, занимаващи се с хуманитаристика и изкуство. Нарекохме го „Въдворена магия“, после ЧетворКръг се поразпадна, но аз бях започнал да отглеждам пермакултурна градина тук, която все повече ме поглъщаше, и ето, вече 5 години съм тук.

Какво промени в теб градинарстването?

Отърпеливи ме. Направи небето ми земя и земята – небе. Научи ме да си отглеждам храната. Промени гледането ми. Гледам градина – една абсолютна метафора. Огромна и жизненоважна част от градинарстването е гледането – да опознаеш с очи, с длани, с обоняние всяко едно от безбройните растения, начина му на растеж, формите на стеблото и листата, и цветовете, и плодовете му, за какво говори определен негов цвят, от какво се нуждае, започнали ли са да се хранят с него разни фунгита (гъбички), какви насекоми лазят из всичката тая джунгла, кои са полезни и кои – не.

Всичко това, освен с четене, не може да стане без гледане, без наблюдение и много разхождане из градината, много взиране в миниатюрните съвършества на живото, на природата.

Ако трябва и да се пошегувам – научи ме да убивам и да разбирам по-добре смъртта.

Преди да стана градинар се опитвах да практикувам и прилагам това, което на изток наричат „ахимса“ – принцип на ненасилие към нищо и никого (дори в мисълта и чувстването). Е, сега се налага да се справям с листни въшки, гъбични заболявания, молци, миризливки, които смучат от доматите, пипера, патладжана. Смъртта се оказа част от уравнението на живота съвсем очевидно и непосредствено, част от алхимията. Микроелементите и веществата са необходими, за  да расте храната, с която се храним. Те са преработена смърт, преобразувана органична материя… живото умира, разпада се, с неговия разпад се хранят всякакви бактерии, червейчета, насекоми, гъбички, всъщност живото се трансформира в тях и продължава потока на живеенето си – черупките от яйцата на кокошката се разграждат и се превръщат в калций, този калций бива засмукан от корените на домата, крушовото дърво, розата и прочее, после ние ядем круша, домат, или подаряваме роза на любимата/любимия, и казваме: „Знаеш ли, че в тая хубава, кичеста роза, в аромата и цвета на тоя трендафил, са се намъкнали и неродените пилета на кокошките на комшийката баба Донка“. А любовта грабва розата от ръцете ти и почва да те налага с нея по главата 😀

Медът на преживяното в Камен отразява ли се на писането ти? Кога пишеш?

Жили като пчела, сладко е като мед, надува възприятията и тялото на писането, което алергично-любовно се просмуква в преживяното и двете, писането и преживяното, се раздуват.

Имам шаманистко схващане за писането – действителността действа на пишещия като магическа, халюциногенна гъба – надрусва го, въвежда го във визуално-духовния си поток, в транс-танц, чийто стъпки целят изписването на вселената, омагьосването й в езика. И омагьосването на езика във вселената отново е бракосъчетание, преплитането им. Преживяването е всеразпространената, безкрайно многоплоскостна, разпростираща се на всички възможни страни ерогенна зона на писането. Пиша, когато съм въз-буден. Свръх буден за и в случването.

От какво не те боли вече?

От трънчета в ръцете. „Тръните ще ги вадим наесен“ – това е една смешна реплика, която си повтаряме през активния градинарски сезон. Има много работа и няма време за глезотии, та трънчетата ще се вадят наесен.

Едновременно с това всичко ме боли, поне на телесно равнище. Ето, тази пролет ме поболяха дланите – изкопах дупки за 560 домата с голи ръце. Понеже градината ни е пермакултурна, лехите са мулчирани (покрити с органична материя, която да задържа влагата и да възпира пресушаването от слънчевите лъчи; ползва се слама, дървен чипс и други) и не се обръщат с лопата. Почвата под мулча е мека и рохкава, позволява работа без инструменти – и все пак дланите не са свикнали на такова натоварване и толкова прегръдки с почвата.

Не ме боли вече и от самотата, защото покрай всички пернати, жужащи, мяукащи, покрай всички членестоноги, в един момент човек разбира, че не може да е самотен. Дори когато ползвам външния нужник, от нейде между тухлите му ми припяват гущерчета геко.

Как звучи мирозданието в момента? Или като коя песен?

Като Hania Rani, пианистка от Полша (примерно нейното звучене на мирозданието, казващо се Glass), като врабчетата, които се любят в улуците на къщата и клюновете, и ноктите на краката им, дето се удрят в ламарината и й акомпанират с тия тенекиени чанове-барабани.

Звучи също като вятър през 60 годишните чемшири, засадени от прадядо ми, като гъсениците, които хрупат листата им, като мъхеста, дебела, дива, земна пчела, която излита от цветче на роза и се помотава пред очите ми, и нещо ми говори на бръмчащия си език, и милионно-трепетните й в секунда размаха на криле пред очите ми, и аз трябва да го транскрибирам, да направя превод – бъззззът.

Звучи като пишеща машина-пиано, чийто клавиши са милиарди безкрайности от листа, които Бог натиска с пръстите си от вятър.

Циклично ли е времето за/ на градинарстващия мислител?

Да. В различни духовни течения се твърди, че каквото човек натрупа в духа през есента и зимата, това и ще жъне и бере през лятото във физическия свят. За каквито семена се погрижи градинарстващия мислител през есента и зимата, да ги изсуши и съхрани, картотекира,  такива и растения (растящи, цъфтящи, смучещи вода, земя и небе – идеи) ще може да посее напролет, та да дават те плод.

Цикълът отново е цикъл от живот към смърт и обратно.

А словото предопределя ли света?

Понеже е алхимия – словото предопределя света и светът предопределя словото. Действителността е едновременно тяхното дете и любов.

Ако пеперуда размаха криле в село Камен…?

Захари ще хукне след нея да види таз пеперуда пеперуда ли е, или е молец, дето ще снесе чадата си по ядливите от хората култури, та да знае Захари само хора ли ще храни, или и гъсеници и бъдещи отново пеперуди…

Така де, ако пеперуда размаха криле, значи алхимията все още работи, и дори да предизвика земетресение или торнадо от другата страна на планетата, тя може и да причини влюбване през два двора, някой тичащ след нея Набоков да се спъне и да падне в краката на своята бъдеща възлюбена. Размахва криле пеперудата и причинява любов.

Тогава Захари сяда на стар дънер от круша, тупва се по бедрото, изръмжава и казва – браво, пеперудо!

––––-

Захари Захариев изследва и работи върху методи за създаване на художествени действителности и преживявания. През 2017 излиза и първата му поетична книга „Наръчник за поетично митологизиране на града“ (изд. Small Stations Press).

Негови текстове с проза и поезия, както и философски статии са публикувани в редица електронни и печатни издания („Философия“, „Страница“, „Литературен вестник“ „LiterNet“, „Открита литература“, „Public Republic“, „Литературен клуб“, „Кадър 25“ и др.)

За автора

Вашият коментар