24 години след падането на тоталитарната държава от площадите и булевардите все още се чуват познатите възгласи за оставка. 24 години нови генерации студенти развяват българското знаме и пеят българския химн с призиви за промяна.
За това време държавата премина през няколко мини епохи, от които за съжаление никой не се поучи. Всеки следващ се опитва да прокара своите политики, тотално зачерквайки миналото, без дори да се опита да извлече изводите от него.
В първите години след организирания държавен преврат и падането на тоталитарния режим, за твърде кратък период от време различни личности застават начело на държавата. Това са Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Ренета Инджова. Тези хора се опитват да осъществят преминаването на държавата в демокрация с пазарна икономика, но в действителност са добре познати лица, променили единствено имената на партията си и провъзгласили определен кръг от хора за бизнесмени.
След вътрешнопартийния преврат, отстранил Тодор Живков, Петър Младенов заема поста президент на Републиката. В държавата обаче, властва напрежението, негодуванието и страха. И изборът на Жельо Желев за президент не намалява политическото напрежение. Публични протести пред Мавзолея на Георги Димитров, където са изкарани миньори от Перник, успяват да доведат до падането на правителството на Андрей Луканов. Начело на държавата застава Димитър Попов, който я довежда до тежка икономическа криза. Тогава идва и политическата промяна, когато министър-председател става Филип Димитров, представител на СДС. Но година след управлението на неговото правителство на малцинството, осъзнал неизбежният си провал и невъзможност да се справи със ситуацията в държавата, той иска вот на доверие от Парламента. Подкрепата естествено не е гласувана от депутатите и правителството пада. Тогава независимият Любен Беров оглавява следващото правителство на България, с мандат на третата по големина парламентарна сила ДПС. В София започват отново масови протести, палаткови лагери, гладни стачки и митинги. И две години по-късно Любен Беров подава оставка. Съставено е служебно правителство с премиер Ренета Инджова. След изборите на власт идва Жан Виденов, който докарва държавата до хипер-инфлация. Хората са озверели и излизат на масови митинги, ескалирали в изпочупване на сградата на Парламента. Правителството пада на третата година от своето управление. Този път хората избират „различното“, а то е дясно правителство, начело с Иван Костов. Той започва масовата приватизация на държавните предприятия, провалила се при ранните управления на прехода. Засилва се корупцията и бързото забогатяване на съмнителни личности.
Първият признак, че българският народ се е отвратил от политическата гилдия в страната е изборът на цар Симеон II Сакскобургготски за премиер на България през 2001 година. Той обещава икономическа стабилност след 800 дни управление, по модел на чуждестранен антикризисен план. Но обществото иска незабавни, може би магически действия. Разочаровани хората разпръсват гласовете си на следващите избори, което принуждава политиците да формират тройната коалиция БСП, ДПС, НДСВ.
Сякаш отново търсещи месията, който ще оправи България, новосъздадената политическа партия ГЕРБ, ръководена от Бойко Борисов, печели изборите през 2009 година. След масови протести срещу EVN, правителството подава оставка, а на следващите избори ГЕРБ не успява да формира правителство и са принудени да върнат мандата.
Останалото вече е в нашата реалност – митинги, палаткови лагери, протести, окупации на университетите и скандирания „оставка“…
Тази историческа ретроспекция не звучи ли като едно и също изречение, изписано с различни думи? Време ли е за революция и възможно ли е тя да доведе до еволюция на държавата? Или отново ще съборим изграденото до момента, без да знаем как да го издигнем на ново?
Въпросите са много, но най-важният е – ще съумеем ли поне веднъж в новата си история да сме в крак със световното обществено, социално, икономическо и политическо развитие? Защото Светът се променя, под натиска на общата икономическа криза; под натиска на войните, които се водят в Източните държави; главоломното развитие на технологиите и средствата за комуникация с целия Свят; промяната на характеристиката на социалния индивид; забързаното ежедневие и неистовата жажда за информация и знания, които ни засипват от всички възможни страни…
Е, ще успеем ли?
За автора
