Съвсем условно можем да разделим българското изкуство от Възраждането до 9.9.1944 на три части: до Освобождението; от Освобождението до Балканските войни; периода след Балканските войни. Първият бе тема на първата част от нашата хроника – най-важните му герои са Самоковската школа със братята Димитър и Захари Зограф, Станислав Доспевски, Георги Данчов – все личности, силно свързани с Пловдив.
Главните герои във втория период са Иван Мърквичка и Антон Митов – доста по-късно и Ярослав Вешин. И отново (без Вешин) хора, които дължат много на развитието си именно на пребиваването си в Пловдив. За Мърквичка писахме първия път, за Митов ще ви разкажем този. Светилата на този период работят заедно, в Пловдив, почти през цялото десетилетие на 1880-те години.
Третият период е първият, в който Пловдив не е еднолично и самостоятелно „столица“ на българските художници – със създадената и бълваща кадри Художествена академия София вече достойно заема мястото си като град с богата култура. Пловдив обаче не отстъпва изобщо, а като най-важна институция тук можем да отбележим Пловдивската библиотека (която работи и като Археологически музей).
Изостанала по времето на Османската империя от развитието на световното и европейско изкуство, България наваксва много бързо тези 5-6 века след Освобождението. Само за около 3 десетилетия (до Първата световна война) България отново е част от всички европейски тенденции.
Митов и Мърквичка – и двамата преподаватели за няколко години в Пловдив, обаче са тези, които създават, а после и отъпкват пътеките. Тяхното изкуство е по-скоро консервативно, което с документална и фотографска точност запечатва на платното етнографски и селски мотиви. По същото време в Европа творят пост-импресионистите като Сезан, Гоген, Сьора – течение, което идва след импресионизма, който от своя страна идва след Реализма. Да, реализмът властва в академиите, но авангардът е друг. България ще бъде в крак с европейския авангард малко по-късно.
Въпреки това, Митов и Мърквичка са жертви на своето време и би било абсурдно да търсят авангардни решения, без да са положени тези „класически“ основи. И това е тяхното най-голямо постижение.
Антон Митов е от Стара Загора, получил европейско художествено образование. Пристига в Пловдив също като Мърквичка – по време на съществуването на Източна Румелия, за да стане преподавател. Той остава тук няколко години през 1880-те, след което се премества в София. Основната му тема са пазарите по цяла България – места, които концентрират цветовете на един голям регион в една точка: хора, нрави, носии от селата, заедно с богаташи от градовете, та дори и европейци. Двамата, заедно с Мърквичка имат сходен стил, сходни виждания, сходни цели. Заедно са двамата най-важни художници в Българското изкуство от Освобождението, смело можем да кажем – до Първата световна война. Първите си години като сериозни художници прекарват именно в Пловдив.
Любопитно е, че теми като „Стария Пловдив“, възрожденските къщи, църкви и т.н. не представляват особен интерес за тях. По-ценно за Митов и Мърквичка (които живеят в може би единствения приличащ на град – град в следосвобожденска България) са селяните. И темите, свързани с Пловдив се ограничават често само с търговските места, като пазарите в Капана, например. Капана от своя страна ще изгуби очарованието си като ценност в следващите поколения, които ще издигнат Стария град в култ. Вижте как с поколенията се сменят и интересите…
През 1890-те години София вече е погълнала всичко от „провинцията“ , Митов и Мърквичка работят там. Цялото ни национално изкуство трябва да изчака бурните години между Балканските войни и Първата световна, за да се появи изученото вече в художествени училища в България ново поколение артисти.
Внезапно идва периодът между 1912-а и 1918-а година – България участва в три войни. След тях тя никога не е същата…
Пловдивската библиотека се оказва изключително културно средище. Още със създаването си веднага след Освобождението, тя вече има огромен капацитет книги от – извиняваме се, че ще ви досадим отново с това училище – Мъжката гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“. Още преди Освобождението нейният директор Димитър Благоев (просветител и учител, а не комунистът и самообявил се за македонец Дядо на БКП Благоев, вж предходната статия) съдейства и организира, заедно с Найден Геров, затворената Венелинова библиотека в Одрин да бъде преместена в Пловдив, вместо унищожена. През първите години библиотеката работи успоредно и като Археологически музей, и много от знанията за историята на Пловдив днес дължим на тези любители към историята и историческата истина (библиотеката е била в сградата, която днес е Историческия музей на пл. Съединение).
През 1922-а година великият пловдивчанин и българин, дългогодишен директор на библиотеката и напълно непознат за широката публика Борис Дякович прави едно скромно, но безценно действие – назначава за главен библиотекар Николай Райнов. Дотогава той е преводач, писател, завършил семинарията, с диплома от Художествената академия. 33-годишният Райнов е един от най-богато и разнообразно надарените хора на изкуството в България и подобно на Сирак Скитник, няма как да бъде наречен само „писател“, „драматург“, „художник“, „критик“, „академик“ защото е еднакво велик във всяко едно от тези направления. До 1922-а обаче Райнов, публикувал вече доста книги и статии, все още не се е доказал като художник. Именно Пловдив му дава сцената да направи това. Тук пише и първите си изкуствоведски научни трудове – за славянската писменост и типография, за творчеството на друг голям художник – Николай Павлович и др.
Първата световна война освен България, промени и света. И тази промяна позволи на България – или поне българското изкуство – вече да бъде световно, с гордост да бъде рамо до рамо с най-високите творчески постижения от цяла Европа и зад океана. Райнов е именно такъв художник – изящен в декоративното изкуство, чиито творби съвсем спокойно могат да бъдат поставени във всеки световен музей или галерия, „съревновавайки“ се с най-големите майстори – негови съвременници. Началото поставя през 1922-а година с първата си самостоятелна изложба. Тя е посрещната с възторг от художествената критика и от пресата. Пловдив пак е в центъра на вниманието. Успехът, който постига в нашия град, дава смелост на Райнов да продължи кариерата си до 1954-а година, когато почива. Напуска нашия град през 1927-а година, след двугодишна командировка от нашата библиотека в Париж.
Наследството, което обаче оставя, е внушително. Изложбата от 1922-а вдъхновява и впечатлява не само критици и журналисти, а и много млади ученици и студенти, които тепърва ще закрачат в дебрите на изящните изкуства, прославяйки не само Пловдив, а и България. Сред посетилите изложбата на Райнов са Цанко Лавренов, Владимир Рилски, Данаил Дечев…
Очаквайте част трета…
За автора
