ЗА ЧИСТА И СВЯТА РЕПУБЛИКА!

Трети март е празник, с който се чества силата на духа… жаждата за свобода… вярата в промяната…

На този ден преди 142 години България се появява отново на географската карта на Света

В днешно време честванията на този ден са различни за всеки човек. Официалните, разбира се, при които се поднасят венци на различни паметници, а държавните ни глави, застанали мирно под звуците на националния химн, биват заслепявани от светкавиците на фотоапаратите. По-младото поколение демонстративно сменя профилната си снимка в социалните мрежи с националния трикольор и публикува гръмки фрази или цитира родни революционери.

По-възрастното поколение просто честити празника. Понякога представителите на тази възрастова група просто махват с ръка и започват да мърморят нещо… свързано с „държавата“, управляващите или съседа от горния етаж, който постоянно вдига шум. В по-голямата част от своя живот тази група от българското общество дори не са чествали празника. Споменаван между другото, трети март е бил просто дата от историята. Едва на 5-ти март 1990г с решение на Великото Народно събрание, 3-ти март е обявен за национален празник, а две години по-рано за официален такъв.

Странно е, че за 142 години нова история на България едва в 24 от тях се почита борбата на десетки българи за свобода…

На този ден сякаш всички изведнъж се сещат, че са българи и най-важното – изглежда, че се гордеят с това. А през останалото време не им стигат епитетите да опишат негодуванието си от българина, българското и България… Всеки от нас поне веднъж е чувал някой да казва „Тази държава никога няма да се оправи!” или „Аз обичам България, но мразя държавата!”. Що, за пълен абсурд?! Та нали държавата – това сме ние, всички граждани?.. Сякаш думите на Паисий Хилендарски „О, неразуний юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?!”, са все още актуални. Те са залегнали в съзнанието ни като странен вид народопсихология и сякаш съвременното ни общество продължава да намира своята идентичност и поводи да се гордее с нея, единствено и само в Паисиевата история. А най-абсурдното е, че тази гордост се проявява два-три пъти годишно – около 3-ти март и 6-ти септември и то от има-няма 24 години.

Младото поколение, бъдещето на България, демонстративно обновявайки профилите си в социалните мрежи, засвидетелства историческа памет и патриотизъм. Но патриотизъм съчетан с вперен с надежда поглед, извън границите на така обичана България. Заслепени от един свят, представен от телевизията, и насърчени от родителите си, преживели множество разочарования, младите „патриоти” напускат България. А родителите им, представители на едно объркано поколение живяло в тотално подчинение и нагло позволение, не намират надежда дори в създаването на култура на историческа памет.

Но възможно ли е да съществува един народ без история?

Възможно ли е да вървиш напред, без да си научил уроците си от миналото?

Промяната идва с вярата, че тя ще се осъществи, но и с волята да я постигнеш сам. А 3-ти март е един прекрасен празник, честващ именно това – надеждата, силата и постоянството на нашите прадеди, борещи се за свободна България…

Честит Национален празник!

*Материалът е от архива на mediacafe.bg!

Вашият коментар