Мемоарите на един артист – Мария Генчева

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Продължаваме с една прекрасна жена и прекрасна актриса, която прави впечатление всеки път, когато е на сцената – Мария Генчева. Мария е елегантна, ерудирана и харизматична личност, за която животът на сцена е като сбъдната мечта. Мечта, която изисква много жертви и много труд.

Не знам от къде да започна. Всъщност това е реплика на моята героиня Стефани от пиесата „Соло дует“, но после за нея…  

Аз съм пловдивчанка! Явно съм била ученолюбиво дете, защото още в I-ви клас исках да ме запишат на курс по английски език. Подобно нещо нямаше как да се случи в такава ранна възраст, затова ходех на уроци при съседа бате Наско, който беше завършил Английска филология в София. Чак в III-ти клас ме записаха в читалището до Радиото и телевизията. Не само, че бях най-малката, но и най-добрата. Истината е, че цял живот го уча. Мине не мине време, пак записвам курс.

През 1972 година завърших „Димитър Благоев“, сегашната Хуманитарна гимназия. Сериозно училище, което ми даде сериозни познания. Влезнах с отлична диплома в математическа паралелка. Изкарах два месеца в нея, след които помолих директора да ме премести в хуманитарна паралелка. Той изпълни желанието ми и се озовах в клас със засилено изучаване на Български език и Литература. Спомням си, че ни преподаваха по специални учебници и притурки, отпечатани на циклостил. Изучавахме и френски език. Гимназията ме дари с много добра основа и подготовка, подходяща напълно за моята професия. Междувременно участвах в самодейния състав на ДНА Пловдив, ръководен от актьора Никола Маринов.

                                

След като завърших, кандидатствах във ВИТИЗ. Не ме приеха! По изискване на държавното управление, който не бъде приет във ВУЗ, трябваше да работи минимум 8 месеца преди да кандидатства отново. Аз изкарах близо година в държавна печатница „Димитър Благоев“ като изчислител-нормировчик. В ДНА работеше една леля – Ани Данева, която ме срещна веднъж по коридора и ми каза: „Марийче, не си губи времето. Хващай автобуса и заминавай за Смолян. Там провеждат конкурс за хора, които не са завършили Академията.“ Споделих идеята с родителите си, които винаги са ме подкрепяли за всичко. Имаха ми страхотно доверие и се стараех да го оправдая. Бяхме здрава фамилия. Никога не съм чувала майка ми и баща ми да се карат. Бяха мъдри по природа, особено баща ми. Много толерантен към другите. Отнасяше се с топлина и мекота към всички хора и ситуации, в които попадаше.

Та същата тази леля Ани ме хвана под ръка и ме качи на автобуса, че дори ме придружи. Комисията бе многобройна, с председател проф. Анастас Михайлов, който щеше да поставя пиесата „Иван Шишман“ и си подбираше екипа. От многото кандидатстващи приеха две момчета и четири момичета, сред които и аз. Така започнах в Родопския драматичен театър като стажант актриса. Тогава градът беше люпилня на интересни по дух хора. Държавата стимулираше младежи от София с високи заплати, за да работят там. Смолян беше културен център. Научих се да слушам джаз, запознах се с музиканти. Често ходехме до Пампорово, където слушахме най-новата музика на Европа. Започнах да колекционирам грамофонни плочи.

                             

След дебюта си играх и в други заглавия, но едва следващата година се оказа съдбоносна за кариерата ми. В театъра пристигна Любен Гройс, за да постави камерната пиеса „Мой бедни Марат“ и ме взе за женската роля. Работата с него беше много интересна. Постоянно прекарвахме време заедно – репетирахме заедно, обядвахме заедно, правехме упражнения за музикалност, за концентрация, после пак репетиции. Играхме постановката във фоайето на Младежкия дом. Нещото, което до ден днешен ми прави силно впечатление е, че в антракта приготвяхме чай на публиката. Всеки зрител получаваше чаша ароматен чай, а докато я пиеше, ние четяхме стихове на Вера Ахмадулина и Анна Ахматова, която по това време беше почти забранена.

В Смолян играх още Мила от „Полите на Витоша“, за която получих годишната награда на Окръжния комитет за изкуство и култура. Имах възможността да работя с изключителната Таня Масалитинова, с Любомир Кабакчиев, с Маргарита Дупаринова. Година и половина след „Мой бедни Марат“ Любен Гройс ми изпрати три пиеси, от които да избера една за поставяне. Бях едва на 21 години. Избрахме „Упражнение за трима“ на Ханс Крендлесбергер. В мъжките роли влезнаха Кольо Пашов и Никола Боев. Постановката стана истинско бижу, а през лятната ваканция я изиграхме извънредно пред трима професори от ВИТИЗ, които искаха да пращат в Родопския театър цяла група по разпределение. Играхме пред тогавашния ректор Кръстьо Горанов, пред проф. Тенев и пред проф. Владо Каракашев. Много се впечатлиха от представлението и си мисля, че именно тази среща с Любчо Гройс, в тази пиеса преобърнаха пътя ми в много добра посока. Давам си сметка, че той е основният камък, на който се подпрях.

След пет сезона в Смолян реших, че е време да сменя обстановката. Нужни ми бяха още знания, още провокация. Тогава влязох във ВИТИЗ в задочния клас на проф. Филип Филипов. Отидох и при директора на Пазарджишкия театър Георги Делев и го запознах с творческата си биография. Той прояви голямо любопитство към мен. След десетина дни проведохме още един разговор и в крайна сметка ме прие в трупата, която се оказа изпълнена с млади и амбициозни артисти. В същата година от ВИТИЗ пристигнаха Иван Танев, Мирослав Косев, Мая Бабурска, Янина Кашева, Русалина Чапликова. Там вече бяха Анелия Ташева и Стефан Попов. Разбира се, трябваше да се доказвам наново, но си повтарях, че трябва да съм търпелива. През 1981-ва се пусна слух в театъра, че ще дойде Леон Даниел и може би ще стане художествен консултант. Леон е светило! Всеки мечтаеше да се докосне до него. В началото на сезона се върнахме на работа, знаейки, че той вече е в дирекцията. Тръпнехме да разберем кой влиза в разпределението му. Не мога да опиша щастието си, когато видях името си. Краката ми се подкосиха от въодушевление и страх дали ще успея да отговоря на изискванията. Играх в няколко негови представления. Когато работихме с Леон Даниел пиесата „Господин Пунтила и неговият слуга Мати„ на Бертолт Брехт, с Ангел Христозов успоредно репетирахме и пиесата „Пейка“. Умората беше огромна, но удовлетворението си заслужаваше. „Пейка“ се превърна в истински хит, а през 1987 година на Националния преглед във Враца получи награда за „Най-добър спектакъл“. Спомням си, че на премиерата дойдоха колеги от пловдивския театър и директорът Богомил Стоилов ме покани да се преместя в Драматичен театър Пловдив, което се случваше адски трудно.Трупата се състоеше от 56 човека, но режисьорът Румен Чакъров настояваше да дойда да играя Корделия в „Крал Лир“. Отказах, защото очаквахме на следващата година Леон да постави „Одисей пътува към Итака“ в Пазарджик. Нямаше как да пропусна пиеса при Леон Даниел. Останах, направихме спектакъла и чак тогава дойдох в Пловдив. Беше есента на 86-та с дебют в „На дъното“ на Горки. Изнизаха се роля след роля. Имах много задачи, постоянно ме разпределяха. Работех усилено с Христо Церовски – много интелигентен човек, много добър режисьор и за жалост си отиде рано. С него направихме „Прозореца“, „Сватбата на Фигаро“, „Закуска с неизвестни лица“ и още много. През сезоните съм работила и с Николай Ламбрев, Асен Шопов с „Черна комедия“, с Пламен Панев, Диана Добрева, Краси Ранков и други.

След 90-та година настъпиха безумно тежки времена за театъра. Цялата страна бе в криза, заплатите възлизаха на приблизително 5 долара. Спомням си, че нямах пари да си купя дори молив за грим. Церовски бе принуден да съкрати значително трупата. Така и не издържа на това зверско напрежение. Освободените колеги стачкуваха. Понякога се питам и ние, които останахме, как издържахме. Договорите ни бяха шестмесечни, всеки се страхуваше дали след изтичането му ще бъде подновен. Свалиха Христо от длъжност, започнаха да се сменят директор след директор. С всеки следващ настъпваха нови съкращения, докато през 99-та освободиха и мен. Секретарката ми връчи заповедта, но гордостта ми ме спря да отида при директора. Така и не разбрах конкретната причина, поради която ме махнаха. Настъпи един петгодишен цикъл на свободна практика. По това време свободната практика бе равносилна на обреченост, защото, за да правиш театър по частен път трябва да намериш спонсори, режисьор, творчески и технически екип, да пласираш произведението, да наемаш зали. Направих опит! През 2000 година реших да вдигна „Соло дует“. Не съм чела по-сложна пиеса. Играехме я през 1988-ма с Георги Василев, под режисурата на Леон Даниел. Гиго се съгласи, но с уговорката да е само артист. Цялата организация падна на моите плещи. Заминах за София при Леон, изпълнена със страх, защото много трудно приемаше лековерните решения. Но той взе, че се съгласи. Намерих спонсори за афишите и костюмите и убедих Емил Бонев да ми даде пространство. Той предложи Голяма сцена на Драматичен театър Пловдив. Не можа да се играе много, защото всъщност то е поставяно за Камерна.

Въпреки кризата, не ми се наложи да изневеря на професията. Тогава съпругът ми – скулпторът Веселин Ламбрев, осигуряваше семейството. Той се нагърби с тази трудна задача, а аз се ангажирах изцяло с дъщеря си, която стана I-ви клас. През това време очаквах, че Емил Бонев ще ме покани да се върна в театъра, но не го направи…

През 2004-та отново реших да възстановя „Соло дует“. Този път отидох при директора на Народния театър, където имаха Камерна зала. Той ми даде зелена светлина, а Леон се хвана за главата. За първи път му се случваше подобно нещо – за 15 години два пъти да се възстановява негова режисура. Мога да кажа, че сякаш съдбата ме е помилвала. Срещата ми първоначално с Любен Гройс се доразви от Леон Даниел. Това, което научих от тях, е самодисциплина, отговорност и как се достига до моженето. Пак намерих спонсори, пак организирах всичко, Емил Бонев ми предложи афишът да излезе под знака на пловдивския театър и сдружение „Арт зона“. Така и стана! Играхме го няколко пъти, а в същата година се върнах в Драматичен театър Пловдив. Съставът беше обновен и малък. След няколко години като директор дойде Кръстю Кръстев. Слава богу той е много загрижен за хората в театъра. Мисли кой как ще се развие, накъде ще поеме като творец.

Последните ми роли са в „Дебелянов и ангелите“ и „Събитие“. На първото режисьор е Диана Добрева и текст Александър Секулов. Това представление взе пет АСКЕР-а през 2019 година. За мен е чест да играя майката на Димчо Дебелянов.

Режисьор на „Събитие“ е Краси Ранков, с който се знаем още от Пазарджик. За мен беше много интересно да работя върху текст на Набоков, защото в България той е познат само от „Лолита“. Това ме провокира да прочета и други негови романи. „Събитие“ е първата негова пиеса, поставена на родна сцена. Има какво да се надгражда, върху какво да се мисли. Изпълнен е със сложни човешки взаимоотношения. На пръв поглед не ти става ясно какво се случва, но когато почнеш да разсъждаваш, откриваш дълбочини. Има причина основният персонаж да е художник. Творците са най-сензитивните личности в едно общество. Имат много повече антени по себе си за света. Приемат всичко много по-различно. Те са като оголени нерви. Обичам този спектакъл. Обичам колегите си в този екип. Прекрасен е тандемът между Константин Еленков и Ирина Митева, подкрепени от също толкова прекрасните Патриция Пъндева, Красимир Василев, Димитър Банчев, Асен Данков, Ивана Папазова, Русалина Чапликова, Стоян Сърданов, Венелин Методиев, Ивайло Христов и Филип Василевски.

Такава е нашата професия – изцежда! Изсмуква психическата и физическа енергия. Жената актриса е възможно дори да забрави да създаде семейство, да роди дете. Толкова бях пленена от театъра, че не мислех сериозно за нищо друго. Връщала съм се от репетиции отслабнала, на прага на силите си. Когато се появи нещо друго важно в живота, се опиташ да съчетаваш, но като млад си отдаден на 100% на сцената. Съзнанието ти е денонощно там, с ролята. Обсебваща е тази професия, трябва да живееш за нея. Може би затова родих късно, чак след 35 години, но благодаря на Господ за дъщеря си. Тя учи Архитектурен дизайн. Аз съм много щастлива и горда майка.

И въпреки всичко изказано,след 40 години на сцена и над 100 роли, смятам, че най-великото чувство е любовта. Не само любовта между мъж и жена, а към всичко, което ни заобикаля…

Текст: Паулина Гегова

Фотографии: Александър Карамфилов

                               

Още от поредицата "Мемоарите на един артист"

  • Мемоар на Стефан Попов – ТУК
  • Мемоар на Петър Тосков – ТУК
  • Мемоар на Елена Кабасакалова – ТУК

Вашият коментар