Мемоарите на един артист – Петър Тосков (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Време е за един актьор, който няма нужда от много представяне – Петър Тосков. Петър е човек, който си тежи на мястото. Харизмата и музикалността му го открояват. Той признава, че е нескрит нарцис, но пък талантът и обаятелността, които притежава, превръщат този нарцисизъм в част от чара му. Ето и неговата история такава, каквато я няма дори в „Тоскография“.

Роден съм в Асеновград, в докторско семейство. Майка ми беше акушерка, а баща ми удивителен доктор. От старите лекари, за които няма „не мога“ и „не знам“. Беше хирург – уролог, но в същото време се занимаваше и с народна медицина. Много добре познаваше билките. С тях се справяше с болести, които не можеха да се излекуват по друг начин, търсиха го пациенти от цялата страна. Владееше четири живи и два мъртви езика. Детството ми беше прекрасно, както и връзката с баща ми. Той не пиеше, но правеше вино и ракия, а всяка вечер у дома идваха приятели. Майка ми се ядосваше, че хем не пие, хем събира големи компании, на които да готви, а после и да чисти след тях. Въпреки сбирките, всяка вечер, точно в 21:00 часа, д-р Тосков ставаше от масата, извиняваше се на гостите и отиваше да прегледа опериран пациент.

Трябва да призная, че бях едно разглезено и почти богатско дете, имахме всичко. Огромна къща с приземен, първи и втори етаж. Под приземния етаж имаше мазе, а под него винарска изба с кладенец, в което мазе ми беше забранено да влизам. Години по-късно разчиствах къщата и намерих в избата кошница, пълна с пистолети. Дядо ми е бил търговец на железария преди 9-ти септември и най-вероятно те са останали от него. Кладенецът беше огромен, с двуметрова кофа със синджир. Редуктор държеше железните капаци и навиваше кофата. А тя беше пълна с бутилки отлежало вино. Изпихме ги…

Самата махала беше много уютна и приятелска. Имахме един съсед каруцар, на който веднъж се подиграх. Такъв шамар изядох от баща си. Обясни ми, че този човек навремето е бил най-богатият в Асеновград, но е бил подгонен от властта и е лежал в Белене. Същият човек всяка вечер се прибираше и се къпеше в собствената си баня. Малко къщи притежаваха бани по онова време. Всички останали ходеха в градската баня. След като вземеше душ, се обличаше в елегантен костюм, жена му с красива рокля и капела, излизаха и минаваха точно пред домовете на тези, които са го пратили в лагер, за да им покаже, че все още е жив и не се дава.

Имахме и комшия виртуозен цигулар, който в миналото е свирил в Царския оркестър, а сега работеше като шофьор. Леля ми беше физик. Изобщо много хубава, интелигентна среда. Редовно ни посещаваше Джери Марков преди да стигне до Наречен, за да играе покер. Помня, че караше със 100 км. в час, без да му пука за нищо. Георги Тамбуев също ни идваше на гости. Николай Хайтов беше близък приятел на семейството и често се виждахме и с него. Атмосфера, в която аз се чувствах като цар.

За жалост баща ми си отиде твърде рано. През комунизма го подгониха като враг на народа. Годината беше 71-ва. Тогава подобни „титли“ нямаше, но за него я измислиха специално. В този момент нещо се пречупи. Всички, които уж му бяха приятели, се отдръпнаха от него. По същия начин се отдръпнаха и от мен, от което страдах, защото тогава – признавам си, бях доста самовлюбен. Гонеха баща ми в продължение на 12 години, не му даваха да работи. Успяха да отчуждят и вземат къщата ни и…. малко след това той почина, едва на 59-годишна възраст. Усещам обаче, че до ден днешен е с мен.

Исках да стана лекар като него, но той не ми позволи и аз, като послушен син, се съгласих. През 1973-та кандидатствах във ВИТИЗ, но не ме приеха, затова три години учих Инженерство до момента, в който се запознах с видните професори Надежда Сейкова, Елка Михайлова и Енчо Халачев на един студентски фестивал в Благоевград. Казаха, че съм готов актьор,затова кандидатствах отново. И точно те ме скъсаха. До ден днешен Надя Сейкова не признава, че подобно нещо се е случило. Но се случи. И се наложи за една година да бъда стажант-актьор в Шумен. На следващата ме приеха в Академията при проф.Димитрина Гюрова, но учителите, от които научих занаята бяха Георги Попов и Богдан Сърчаджиев. И двамата бяха удивително отдадени на студентите си и ни преподаваха с огромна любов. Георги казваше: „Аз на изкуство не мога да ви науча. То или става, или не става! Но мога да ви науча на занаят.“ И това и направи! Благодарен съм им, че ме научиха да се справям и с нелепи ситуации в театъра, защото един актьор не винаги попада на можещи и добри режисьори. А истината е, че съвременният театър е режисьорски, не актьорски.

Казах, че съм самовлюбен, но никога не съм се интересувал от награди. Постепенно започнах да се радвам на малките неща, но ми е тъжно, когато хубавите постижения отминават. И то бързо. Бях в няколко театъра. В Стара Загора прекарах прекрасни седем години. Бяхме страхотна компания. Заедно живеехме, заедно се хранехме, заедно пиехме, творяхме, критикувахме се, карахме се, но без грам злоба. След това пристигнах в Пловдивския театър. За съжаление, точно тогава дойде Демокрацията, а с нея и кризата. Опитаха се да ни затворят, да ни зачеркнат. Занизаха се тежки години, в които не се събирахме със себеподобни – художници, писатели, танцьори. А е много важно хора на различните видове изкуство да комуникират, да се срещат. Тогава отидох за две години в „Сълза и смях“, след което пак се върнах и слава богу. В момента Пловдив може да се похвали с най-добрия професионален театър в България. Не защото аз играя в него, а защото е факт. Всяка вечер се играе и на голяма, и на камерна сцена, като едновременно с това има поне едно пътуващо представление.

По това време се разведох с първата си съпруга и синът ми остана да живее с мен. Малко преди това осъзнах, че няма нищо по-важно от семейството, но явно твърде късно. Тя е много интелигентен и готин човек. Винаги ще я уважавам, но истината е, че ме хвана в най-бурните ми години и не ѝ беше лесно с мен. И все пак до ден днешен сме в добри отношения.

Преди близо 20 години срещнах настоящата си жена. Беше любов от пръв поглед. Не вярвах, че подобно нещо е възможно. Тя е журналист, работи в БНТ. Дойде да прави репортаж за наш спектакъл. Играехме го в бившия клуб „Калигула“, така че и до ден днешен се майтапим за мястото, на което се запознахме. Но това не беше среща, то беше природно бедствие – ураган. Ураганът Деница ме връхлетя изневиделица. И така е и до днес. Но вече сме трима, даже четирима, ако броим и кучето вкъщи. Дъщеря ни Бояна е всичко за нас! В момента тя е в девети клас, учи в Руската гимназия, с особена лекота учи езици, музикална е, дълги години се занимаваше с танци, а сега ежедневно ходи на Канго джъмпс, но все още не е решила накъде ще поеме в бъдеще. Синът ми пък е юрист. В началото се повлече като мен по музиката. Започна сам да учи китара, после се записа и на уроци и реши, че ще става професионален музикант. Посъветвах го да не превръща удоволствието си в кариера. Явно разбра какво съм имал предвид и записа Право. А днес се събира с приятели да свирят любителски хеви метъл. Последните ми две китари са подарък от него.

Аз свиря на класическа китара, цигулка, пиано и кавал. Вярвам, че музиката е най-съвършеното изкуство, което говори на универсален език. Пиша и музика за театър, предимно по текстове на стихотворения, но не се приемам като композитор. По време на Перестройката много често пеех „Квартално събрание“, за радост на едни и ужас на други. Веднъж на участие в Казанлък ме арестуваха. „Какво искаш да кажеш с тази песен?“, ме попитаха. „Какво искам да кажа?! Той авторът сам си го е казал!“, отговорих. С голям зор ме пуснаха да си ходя. Скоро ми предстои концерт, в който ще представя и част от авторската си музиката.

Обичам и да рисувам, използвам различни техники, но пак не се изживявам като художник. Най-често рисувам, докато работим в залата или режисьорът обсъжда отделните откъси. Рисуването сякаш се превръща в отдушник на енергията ми. Но не се случва често.

                               

От няколко години се занимавам и с любителския театър в Гълъбово, който печели множество награди на редица фестивали в страната. За тях това е важно, защото са от малък град и често ги неглижират. Водят се самодейци, а реално са удивителни актьори. Някои дори са на навито на професионалните. Излизат на сцената и се преобразяват, стават други човеци. За мен е истинско удоволствие да съм техен режисьор.

От театралните си превъплъщения, които са повече от 100, най-много се гордея с това, че за 20 години съм играл двете най-големи роли в „Очакване на Годо“. Различни режисьори и постановки. През 87-ма играх Естрагон, а после през 2010-та – Владимир. Нищо друго да не съм постигнал, това ми стига. Както и двете представления в Перущица, които с Алексей направихме за Априлското въстание. С него заедно написахме и „Тоскография“. Други любими мои роли са: Княз Орсино – „12-та нощ”. Орландо в „Както ви харесва” Шекспир. Бринсли в „Черна комедия”. Харолд – „Черна комедия” П.Шафър. Маскарил – „Любовна досада” Молиер, Епиходов във „Вишнева градина” на Чехов.

                               

В последните години снимам и в киното. Участвах в някои от хитовите български сериали – „Стъклен дом“, „Под прикритие“ и „Откраднат живот“. А това лято снимах игрален филм с работно заглавие „Нощна смяна“ на двама млади таланти – режисьорите Еди Шварц и Йордан Петков, оператор на лентата е Димитър Неделчев. Киното е съвсем различен занаят. Там трябва да си истински, там не се играе, не можеш да излъжеш камерата. За съжаление малко колеги го разбират. От друга страна, театърът е вид наркотик. Той е живот, по-хубав от истинския. По-идеален. В истинския живот се бориш с много проблеми. В театъра пътуваш в друго измерение. Точно това ни държи – любовта към него. Много лесно с колегите можехме да се предадем и да изберем нещо друго, но не го правим, тъй като се кефим. А най-хубавото е да се кефиш на живота, защото според мен той е игра. Игра с реалността…

Фотографии: Александър Карамфилов

                                

                                

                                

                                

                             

Още от поредицата:

  • Мемоарите на един артист Александър Секулов – ТУК
  • Мемоарите на един артист Алексей Кожухаров – ТУК
  • Мемоарите на един артист Деница Димитрова – ТУК
  • Мемоарите на един артист Стефан Попов – ТУК
  • Мемоарите на един артист Елена Кабасакалова – ТУК

Вашият коментар