Сарабанда – неизговорените пролуки на страх и привързаност

Сарабанда – пиеса за утвърждаването на индивидуалния път на артиста и за неизговорените пролуки на страх и привързаност

Сарабанда е старинен испански танц с отличително бавно темпо, който бива интерпретиран в различни епохи от едни от най-великите композитори в историята –  Хендел, Бах, Корели. Изпълнявал се е по време на погребения и подобни събития, навяващи меланхолични нотки. Това е музика, която своеобразно разкъсва сърцето на слушателя и извиква спомени за изгубени блянове. Появява се, когато за кратък период Бах няма толкова религиозни ангажименти в Кьотен. В този плодотворен период той създава шест сета от инструментални композиции, които да се изпълняват последователно без музикален съпровод за чело, но никой от тях не е толкова скръбен и горестен, колкото е частта на Сюит 5 в C минор, тълкувана без акорди. Има много спекулации, че Бах посвещава тази творба на съпругата си Мария Барбара след като се връща от екскурзия и я намира неочаквано – и мистериозно – мъртва. На първата годишнина от злощастното събитие на ‘9/11’ над останките на Световния Търговски Център, където стотици невинни хора загубиха живота си, избраната музика очаквано беше точно тази сарабанда. Години преди това, Ингмар Бергман пожела да изрази усещането за абсолютна изоставеност в „Шепот и викове” 1972 и това произведение отново беше избрано за най-доброто му решение.  

Легендарният швейцарски режисьор, чиито мрачни образи и психологическа символика изследват двоичната природа на живота, смъртта, съмнението и отношенията между хората, вдъхновява Иван Урумов да се заеме с предизвикателството да постави на сцена нещо толкова еклектично като динамика и дълбочина. Работата на Бергман е в рязък контраст с неореалистичната школа, която доминира следвоенното кино, като си служи с фанатична прецизност да анализира интелектуалната тревога, което се характеризира с противоречив характер спрямо хедонистичната природа на времената. Уди Алън казва за него, че именно естеството на работата е било от есенциална потребност за великия творец – не евентуалният успех или провал, парите или критиката.

Неговото кино е автентично автобиографично, не просто в детайли или в сюжетното развитие, но в своя духовен и артистичен отклик спрямо брака, църквата, двуличието, болестта, природата на жените и смъртта. Филмът, от който е вдъхновена пиесата, е автобиографичен относно няколко момента от живота на Бергман – той е имал син, който е починал преди да успеят да постигнат хармония в отношенията. Лив Улман споделя, че зрителят би помислил, че този филм е точно това, което Бергман иска да каже на сина си – обичам те, грижа ме е за теб – но всъщност, филмът сам по себе си е изграден сякаш те все още не могат да комуникират. Това е много смело, сякаш заявява „Това съм аз: това е моята музика и аз ще я изпълнявам отново и отново.” Голяма част от филма е посветена на съпругата му Ингрид Ван Розен, която той губи преди 10 години, но освен това творбата се изправя пред идеята, че за някои хора най-лесният за обичане човек е този, който си е отишъл. Повечето източници настояват, че снимката на починалата съпруга във филма е на Ингрид Ван Розен, но Лив Улман заявява, че е на съвсем различна жена. 

„Това е крехка почва, но мисля, че този подход при създаването на филми е някак определен от сексуален импулс. В даден момент природата на вдъхновението му се промени. Той става по-заинтересован от миналото. След „Фани и Александър”, той беше решил, че дните му на режисьор са приключили и че той просто ще се оттегли и ще бъде зрител на собственото си потомство. Той анализираше своята работа като режисьор отвън. Чувстваше се отчужден спрямо начина, по който киното се развива. Но аз бях напълно убеден, че това ще се окаже непоносимо за него и той ще започне да прави филми отново. Той вече е разказал чрез своето изкуство много повече, отколкото можете да научите докато го интервюирате. Това е едновременно възхитително и объркващо преживяване…” – Olivier Assayas Оливиер Асаяс

Може да се каже, че Бергман измества акцента от „Съществува ли Бог?” през 50-те и 60-те до „Съществува ли любов?” през 70-те.

Сюжетът на пиесата се свежда до срещата между Мариан и Юхан – бивши съпрузи с дълга споделена любовна история. Тя отива да го посети в къщата му в гората. Преди време са били женени и са създали две дъщери, едната от които е в Австралия, а другата в психиатрична клиника. Синът на Юхан– Хенрик –е негово дете от първия брак и заедно с дъщеря си Карин са професионални музиканти и свирят на чело. Тя се подготвя за Консерваторията. Духът на починалата съпруга на Хенри – Анна – витае в пиесата като свързващ образ, който приживе е успявал да удовлетвори всички нужди на обърканото семейство и е създавал хармония. Без нея идиличният свят се разпада и бащата Хенрик задушава Карин с любовта и вниманието си и не желае да я пусне.  Той е и неин музикален преподавател и я обучава за бъдеща кариера на солист.  Впоследствие, Карин изоставя плановете на Хенрик и Юхан да я направят солист, защото тя се страхува от срама който би изпитала, ако се провали (унижението, което солистът в „Есенна соната” описва). Пиесата завършва с думите на Юхан „Моето безспокойство е по-голямо от мен самия – аз съм твърде малък за тревогата си.” Мариан, която спи в стаята за гости, го кани утешително в леглото си. Както много пъти преди, Бергман ни води към ръба на екзистенциалното униние, след което сякаш се подиграва на това с прекалено човешка усмивка. 

Сарабанда е посветена на три състояния/избори в живота, които Киркегор обяснява в детайли в незабравимата си книга: естетическото, етичното и религиозното състояние и как те се представят или скриват. Тази пиеса поставя контраста между хаоса в човешките взаимоотношения и красотата и реда в изкуството.

В новата премиера на „Театър 199” Валентин Ганев, Стефка Янорова, Малин Кръстев и Елена Телбис са главнодействащите лица

Обаянието се допълва от сценографията на Мария Диманова и музиката на Христо Намлиев.

Вашият коментар