С впечатляваща постановка на италианската компания Cantiere Artaud международният фестивал за съвременен танц и театър „Черната Кутия“ закри своя седемнадесети сезон. Спектакълът се реализира с подкрепата на Италианския културен институт.
„Ехото на молеца“ – една красива метафора за живота и вътрешния свят на известната английска писателка Вирджиния Улф. Изключително оригиналната и въздействаща сценография въведе зрителите в лабиринт, изграден от магнетична тишина и сенки, първични звуци и малки жестове, носещи поетичност.
За постановката, за италианския театър и за участието на компания Cantiere Artaud в „Черната кутия“ разговаряме с режисьора на „Ехото на молеца“ Чиро Галорано.
Да поставяш Вирджиния Улф си е истински театрален героизъм. При нея всичко е вътрешно движение, състояние на духа, има една мисловна статичност дори. Как се решихте на този театрален прочит?
Вирджиния Улф беше идеалният автор, от когото да почерпим вдъхновение за L’eco della falena (Ехото на молеца). Този спектакъл е началото на изследване върху драматургията на образа – театрален език, който стои между физическите действия и сценичните изкуства. Възнамерявах да разкажа, без да предлагам класически разказ, а чрез създаването на силни и поетични образи.
Кажете ни нещо за съдбата на италианския съвременен танц и театър.
Откроявам три театрални сектора: театърът, който се прави в големите театрални центрове, традиционният театър и театърът, който условно се определя като съвременен. Първият намира място в програмирането на националните театри, разположени в различни региони на страната. Традиционният театър често е съпроводен с някои известни телевизионни персонажи и намира място в програмирането на многото малки театри, в провинцията, с които е осеяна Италия. В този случай те понякога са по-красиви пространства структурно, отколкото с действащи театрални дейности. И накрая, „съвременният театър“ варира от театрално експериментиране до сценични изкуства, от танц до работата на млади артисти, които все още не са намерили своята окончателна посока.
Благодарение на фестивала „Черната кутия“ и партньорството му с Италианския културен институт, пловдивчани имаме шанса от години да гледаме прекрасни театрални постановки и танцов пърформънс. Как успявате в тая огромна творческа конкуренция у вас?
В Италия всяка година се създават голям брой театрални постановки. Големият проблем на компаниите е схемата на тяхното изпълнение. Като компания получаваме подкрепа от региона на Тоскана и Fondazione CR Firenze, а в миналото за създаването на L’eco della falena (Ехото на молеца) също и от SIAE като част от програмата „Per Chi Crea“. Но често се случва да работим върху ново представление, без да сме сигурни, колко дълго ще можем да го показваме. Успяваме да получим дати за участия и покани почти изключително чрез кандидатстване, като изпращаме видео и проекти, както е и принципът на вашия фестивал. Поради тази причина нашите представления са програмирани повече във фестивали, отколкото в театрални сезони. Театралните сезони са задръстени с непрекъснато предлагане и често се избират по-удобни възможности за публиката. Според мен проблемът е, че в Италия се отдава твърде голямо значение на подготовката на нови произведения. Всяка година се отправят много отворени покани за непубликувани произведения и това неизбежно увеличава натрапчивото броя на новите творби. Стойността на художественото изследване и пътят, който човек изминава, за да го завърши, сякаш остава на по заден план. Имам чувството, че в моята страна сме склонни да пропускаме някои важни стъпки за създаването и че бързаме твърде много. Затова често сме принудени да дебютираме с произведения, които е трябвало да имат много по-дълго време за реализация.
Какво следва след Вирджиния Улф? Отново театрална адаптация по литературен сценарий или творческа импровизация по ваша собствена идея?
В момента работим върху Crisalide (Chrysalis), спектакъл за момента на „създаване“, който черпи вдъхновение от творбите на фотографа Франческа Уудман. Ще продължим да експериментираме върху драматургията на образа. Все още сме в процес на създаване, но работата вече ни носи удовлетворение. В интерес на истината, проектът беше избран на финала на следващото Biennale College Teatro на La Biennale di Venezia. В същото време бих искал да започна проект за хорово и полифонично пеене, за да изследвам и открия възможностите на гласа на сцената. Освен това съм силно вдъхновен от двама автори – Чехов и Шекспир, и искам да реализирам едно свое малко желание: да поставя Bodas de Sangre (Кървава сватба) от Гарсия Лорка на диалект Чиленто – диалект, разпространен в определена област на Кампания, от който произхождам.
За финал бихте ли споделили нещо за логистиката на представлението – сложен декор, транспорт по суша и ферибот. Идвате отдалече, от най-аристократичната част на Италия, Тоскана?
Да, наистина, част от екипа летя със самолет, а декорът прекоси Адриатика с ферибот, беше си истинско изпитание, но си заслужаваше. За нас е голямо признание, че сме част от този престижен международен фестивал.
За автора
