Малко след завръщането на „Сцена в Jazz-a“, алтернативната платформа за съвременни сценични форми, решихме да си направим среща с артистичния мениджър Борис Зафиров, за да ни разкаже малко повече за това, което се крие зад любопитното име и алтернативния подход. Предложението за това как да се казва платформата е на Анелия Дракова- събитиен сътрудник на Bee Bop Cafe.
„Казва се „Сцена в Jazz-a“, защото се намира в джаз бар и заради начина по който осъществяваме срещата между публиката и актьорите – ние всички заедно участваме в един jam session. И това е благодарение на това, че повечето представления са интерактивни и нямат четвърта стена,“ споделя той по време на разговора ни.
Разказът му започва с историята за това как се създава „Сцена в Jazz-a“ и малкият задружен екип, който промотира съвременно изкуство.
„Идеята се роди преди 3 години, като в началото се нарекохме „Кафе-театър Bee Bop“. Мирослав Турийски (музикант и съсобственик на Bee Bop Cafe) дойде един ден при мен с поканата да развия театрален профил в заведението му. Или по-точно – да промотирам театрални постановки. Според него аз съм бил правилният човек, който да се занимава с подобна дейност.
В началото не мислих, че ще е толкова успешно и не мислих, че хората ще се заинтересоват от по-новаторски форми, от не толкова комерсиални заглавия, но си го поставих като предизвикателство – да се изгради алтернативна среда за театър без конкретни търсения в конкретни естетики и форми, ами по-скоро отворена платформа за театър с високо художествено съдържание и послание, случващ се извън конвенционалния театрален салон.
И така започнахме първата година на мускули, продуцирайки се само от продадени билети. Следващата година написахме проект към Национален фонд култура – към Министерството на културата. Фонд „Култура“ вече 2 години ни подкрепя финансово, с което ни дава възможност за по-професионалното реализиране проекта ни. С времето това се оказа доста добър проект с потенциал и вече артистите сами ни търсят, и ни канят да гледаме техните представления, с цел да гостуват на „Сцена в Jazz-a“.
В началото на първия сезон 2018-2019 имахме по 10-20 човека. През следващото издание на „Сцена в Jazz-a“, до момента в който влязохме под карантина, играехме на пълен салон. Mежду двата локдауна имаше закономерно отдръпване на публиката до 10-20 на представление и сега след втория локдаун, с гостуването на „50кг театър” на Ованес Торосян, успяхме отново да върнем интереса на публиката, като направихме две представления едно след друго с почти изпълнен капацитет.
„Сцена в Jazz-a“ има не малък екип за ресурса, с който разполага и това изключително много ме радва, защото театърът е колективно изкуство. Сам човек не може да се справи с подобен тип дейност.
За мен е интересно да увличам хората в това. В момента имаме фотограф – Кремена Вълчева, имаме човек за дизайна на плакатите – Цвета Ерменкова. Имаме двама човека, които се занимават с рекламата и със социалните медии – Тина Панайотова и Мария Павлова, аз в ролята на артистичен мениджър, и разбира се, Иван Неделев – един от собствениците на Bee Bop, който е нашето техническо лице.“
Проектът е популярен с всеобхватния си арсенал от всякакви видове театър, за това нямаше как да пропуснем да попитаме Борис Зафиров за подхода му в създаването на тази разнообразна програма.
„Когато подбираме едно представление за мен няма значение форматът и естетическият подход – това е решение на твореца. При нас са гостували музикални представления, стендъп комедия, класически постановки, базирани на класически текстове като „Нирвана“ от Константин Илиев на ТР „Сфумато”. Гостували са и представления по авторски текстове, по документални текстове, както и танцови представления.
Искаме да създадем една разнообразна сцена, в която публиката да намира себе си по индивидуален начин. Не искаме да създаваме стереотип или да задаваме тенденции спрямо даден артист или вид театър…
Задължително гледам всички представления преди да се играят при нас, с изключение на представленията на Ованес Торосян. Имам пълно доверие на него и на изкуството, което прави, и не изпитвам съпротивления в това да го поканя да играе нещо, което не съм гледал. Но всичко останало го гледам и то не защото не вярвам в таланта и успеха на моите колеги, а защото искам да разбера към каква публика по-точно да насоча представлението им, кой да поканя. Смея да твърдя, че имам поглед върху отношението на публиката спрямо съвременния български театър и тенденциите, свързани с новите форми и естетическите търсения.
Според мен личното отношение е много важно. Както от страна на екипа на „Сцена в Jazz-a“, така и от страна на артистите и самото представление. Чрез всяко едно представление се с стремим към пряк контакт с публиката. Дори и текстът, който се представя на сцената, да не е толкова съвременен, фактът, че го представяме в алтернативно на черната кутия пространство, придава на преживяването съвременен характер. Това, че разговаряме с публиката след представленията, и че много от артистите рушат четвъртата стена и влизат в откровен диалог по време на представленията, още повече засилва усещането за разчупване на стереотипите в посока на търсенията и нуждите на човека от днешния ден. За нас е важно да даваме предпоставки за открито, освободено от излишна авторитарност случване, а не да афишираме позициите си- „ние сме екипа, те са артисти, а вие сте публика и всяка жаба трябва да си знае гьола“.
„Всеки отделен човек, който идва да гледа, е важен за нас. Важни са ни неговите търсения и пресечни точки с театъра. Затова и усещанията, които остават отделните представления, са различни. Представленията, които се играят на нашата сцена, имат индивидуално отношение към публиката си.”
Борис задълбочи темата с размишленията му как влияе това лично преживяване и липсващата четвърта стена, която „Сцена в Jazz-a“ предлага на своята публика. Какво може да даде този иновативен начин на поднасяне на театъра?
„Смятам, че може да провокира хората. Считам, че може да ги накара да мислят извън стереотипите и стандартите, да търсят нещата на необичайни за тях места. Да излязат от конвенцията, че едно нещо се случва само и единствено на място, на което се е случвало последните 100 години. Смятам, че могат да се провокират сами себе си, да бъдат по-артистични в живота си, независимо с какво се занимават. Това, че влизат в отворен диалог с артисти от световна величина, вече ги прави по-открити и по-смели.“
Но само тези неща ли успяват да въздействат на зрителите по този начин? Според него важна роля играят и темите на представленията, които се играят.
„Ние се стараем те да са свързани с теми, които кореспондират с нашето съвремие. Това, което лично аз считам за важно,е да имаш своята позиция защо правиш нещо. Важно е да говоря за проблемите, които ни заобикалят. Те не са малко и никак не са маловажни – живеем в общество, което не е особено емпатично и толерантно, също така много важни неща се пропускат и се премълчават. Теми, свързани с качеството на живота, социалния и икономически стандарт, с идентификацията, която става все по-условна. Да не говорим за държавата и институциите, въобще не искам да навлизам в темата за тяхното безучастие. И в такива случаи е много важно театърът и хората на изкуството да се заемат с тези теми. Едва ли ще се справят с тях, но поне могат да насочат вниманието към тях, буквално да ги изложат под светлината на прожекторите и вече нужните институции да се провокират да заемат някаква позиция.“
До голяма степен публиката в Пловдив все още е плаха към алтернативните театрални форми. Любопитно ни беше какво ще каже Борис Зафиров относно тази тема и защо се случва така, че хората продължават да приемат този тип театър като нещо ново и непознато.
Пловдив е презадоволен от събития… Според мен той е град на външните събития – на площадното изкуство. Хората са свикнали да излязат на разходка и да посетят 3-4 събития в движение. Затова е по-трудно да внушиш на някой, че събитие с конкретен профил, място и час, с което той може да асоциира себе си, заслужава вниманието и времето му. Не подценявам публиката, не обиждам публиката. Това е естествен процес да се изгражда публика, да се създава и е съвсем естествено явление да няма публика за даден тип изкуство, и начина, по който се случва.
До онзи момент в Пловдив не е имало такъв алтернативен театър, освен единични събития в някои барове, които за съжаление не се отразиха на общия културен пейзаж . Липсва устойчивост. Имаме нужда от събития, които изграждат нови публики, обособяват свое пространство, грижат се за своите партньори и са заинтересовани от потребностите на всички, които са замесени.
А как изглежда бъдещето на алтернативната „Сцена в Jazz-a“?
„Искам да отведем още по-надалеч нашата публика, с още по-авторски и иновативни представления. Още по-алтернативни и съвременни театри. За целта ще трябва да намерим повече партньори. Иска ми се да можем да каним водещите, съвременни продукции, да сме домакини на най-смелите и новаторски театрали, компании и организации. Да достигнем и международно ниво, да каним представления от други страни. Освен представленията да имаме и други събития. Срещи с най-големите ни режисьори, работилници за нови театрални форми, пърформанс-лекции. Всичко това сякаш е подтикнато от идеята за театъра и влиянието му върху отделния човек и обществото.
Театърът дава едно друго усещане за живота, над реално. Сам теб те прави много по-гъвкав и нестереотипен спрямо отсрещния и спрямо проблемите, които те заобикалят. Придобиваш инстинкт за индивидуално отношение към историята на отделния човек.“
Ще следим внимателно историите на човека, които „Сцена в Jazz-a“ предстои да разкаже след края на карантината и очакваме с нетърпение всички дискусии, работилници и представления, които не само ще бъдат провокация за света, който ни обгръща, но и да станат по-голяма част от този свят.
Фотограф: Кремена Вълчева
За автора
